Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Английска висша лига (статия) - Спортен обзор, Футбол
Английска висша лига

Автор: Любен Загорчев - LifeJoker, понеделник, 07 април 2008.

Публикувано в Статии :: Спорт; Предложи Гледна точка


Also published in English [click here]

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Пораснаха ли отборите от родината на футбола?

Основният въпрос, който си задават любителите на футбола и който води до безумно дълги спорове на по чашка, обикновено звучи като “Кой е най-силния отбор в света?”, което автоматично води след себе си до “Кое е най-силното първенство в света?”. Ще пропусна първия и ще мина директно на втория, опитвайки се да го разширя с “Кое е най-интересното първенство?”, след което ще стесня кръга до Европа. Очевидно, за да е най-силно, то би следвало да излъчи основните претенденти за големите международни отличия, респективно Шампионска лига и Купа на УЕФА. А в новия формат на бившата Купа на Европейските Шампиони би могло да постигне това, което постигна английската Висша лига този сезон – да пласира четири отбора в четвъртфиналите. Изненадващо, може би, но закономерно според мен.

Откъде тръгна всичко обаче? Някога отдавна, много отдавна, Манчестър Юнайтед, Ливърпул и Нотингам Форест диктуваха европейската футболна мода. Докато не дойде черната 1985-та когато английската футболна действителност демонстрира на света грозната си страна, в лицето на футболните хулигани, и донесе дълговременната изолация на отборите от острова. Завръщането, дългоочаквано като манна небесна, се превърна в неочаквано фиаско, което прозвуча като неприятен шамар върху учудените лица на британците. Не че Висшата лига е била по-безинтересна или по-малко оспорвана през тези години, просто липсваше онова критично сверяване на часовниците. Така че, атакувайки отново най-престижния клубен турнир, англичаните очакваха триумф, а лъснаха като неорганизирана, паникьосана сбирщина, която владее единствено центрирания.

Да, английският футбол се оказа в ролята на прохождащо дете, докато наглите континентални магьосници си разиграваха топката (съвсем буквално) и му се наложи да преживее тежък пубертет, докато отново заеме полагащата му се водеща роля на европейската сцена. Представям си колко сълзи е изронил Ерик Кантона, тогавашният символ на червените дяволи от Манчестър, онзи силов нападател, който прекосяваше терена с три крачки и нанасяше безмилостни изстрели към шашардисаните противникови вратари. Но той се оказа една емблематична личност, която не само определи облика на игра на клуба си за десетилетия напред, но и политиката на английските клубове.

В пубертета си всички те казаха последно сбогом на английския национален отбор, който поне откакто се помня да гледам футбол винаги е можел да бъде определен с хубавата английска дума “дизастър” (което се потвърди прекрасно и в последната квалификационна кампания) и започнаха да трупат международен опит, внасяйки чуждестранни кадри. Едва години по-късно първите английски футболисти атакуваха големите континентални клубове, но до този момент бяха единици тези, които търсеха щастието си на изток. А в глобализиращия се свят статуквото на футболна надменност и консерватизъм трябваше да бъде разчупено сериозно, за да се повиши вътрешната конкуренция в отборите, и верните поданици на кралицата да се поразтичат малко, за да си запазят хляба от наплива чужденци.

Е, ако трябва да сме честни, някои сериозно прекалиха в тази насока. Спомням си, че още преди ерата Абрамович в Челси имаше периоди, когато на терена единствено Денис Уайз имаше английска кръв във вените си. Но като цяло работата на специалисти като Арсен Венгер, Жозе Моуриньо, Рафа Бенитес и дори недолюбвания Жерар Улие донесе очертаващия се закономерен триумф на английските клубове, а имена като Тиери Анри и Кристиано Роналдо са само върха на айсберга от талантливи вносни звезди.

Но да се върнем отново малко назад. Триумфите на Манчестър Юнайтед и Ливърпул в ШЛ бяха сладки и постигнати с много, много труд и донякъде късмет, но те не бяха закономерни. Тези два клуба наистина излязоха победители от вероятно най-инфарктните битки в новата история на футбола, но това все още не беше онова, което очакваха на острова. Едва тази година в Шампионската лига се получи истински английски пробив. При това в конкуренцията на силните испански отбори и вечните италиански претенденти. Не беше лесно да си представим преди години, че Арсенал и Ливърпул могат да се подиграят по подобен начин с миланските грандове, а миналогодишният триумф на червените дяволи над Рома може да се нарече единствено “гавра”. Е, вярно, че нещата не се развиваха по подобен начин в турнира за купата на УЕФА, но за всичко си има време.

Важна характеристика на английските отбори са местните лидери. Да, вносните звезди може да вкарват голове и да разнообразяват играта, но онези борбеност, скорост и непримиримост все още се носят от английски момчета и точно тя отличава тези отбори от европейските им опоненти. Уейн Руни, Стивън Джерард и Франк Лампард са хората, които поемат отговорността във важни моменти и са проводници на мощта в средата на терена.

Нека разгледаме какво се случва зад голямата четворка в самата Висша лига. Имах щастието да наблюдавам единия финал за ФА купата между Уест Бромич Албион и Портсмут. О, да, за първи път от много време във вътрешния турнир най-реномирания клуб е шести във Висшата лига – Портсмут, където играят Съли Мунтари, Нуанку Кану, Милан Барош, Сол Кембъл, Дейвид Джеймс, всъщност цялата им титулярна единайсеторка е от известни имена. Победиха с едно на нула, но спокойно можем да кажем, че можеха и да загубят с три гола разлика. Ами представете си как би изглеждало българското първенство, ако на полуфинал за купата Сливен изпусне без малко Славия, а ЦСКА и Левски отдавна са напуснали турнира.

Освен това имаме Евертън, здраво стиснали се за гушите с градския противник за последното място, даващо квота за ШЛ, а силните Нюкясъл, кандидат-шампионите Тотнъм Хотспър и превъзнасяните Манчестър Сити кретат в долната част на таблицата. В тези отбори имаме звезди като Майкъл Оуен и Димитър Бербатов, които може и да останат извън европейските турнири следващия сезон за сметка на подценяваните Блекбърн и Астън Вила. А тазгодишния участник за УЕФА, Болтън, е почти сигурен изпадащ. Моите уважения, но подобна конкуренция с известни уговорки може да се види само в Испания, и то по-скоро подхранвана от колебливите изяви на водещите клубове, отколкото от реалните възможности на отборите.

Затова с чиста съвест мога да заявя, че Висшата лига в момента е вероятно най-силното европейско първенство. Дали някога ще видим подобен прогрес и от английския национален отбор обаче? Мисля, че в това не вярват дори и самите англичани.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=201920#p201920






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 4285 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.