Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: ТворчествоСивостен
Последни статии
Метъляшка

Автор: Димитър Стефанов - Cliff, петък, 04 февруари 2011.

Публикувано в Статии :: Творчество

В една не толкова далечна страна живеела прекрасна девойка, която се казвала Метъляшка. Всъщност мацката се казвала Милена, но всички и викали Метъляшка по причини, които ще разберете след малко. Майка и била починала на концерта на Корн, попадайки в смъртоносна близост до мош пита, докато групата забивала тяхната версия на One. Тогава Метъляшка била едва на годинка и не помнела майка си, а на баща и се паднала тежката задача да я оглежда. Трудно се справял младият родител с това бреме, затова не било чудно, че не изчакал да мине и година от смъртта на непрежалимата му съпруга и си довел втора жена. Явно някакво временно умопомрачение било застигнало бащата, защото какво друго обяснение може да се даде на факта, че един симпатичен рокер си е взел за жена бясна чалгарка, та била тя и с два литра цици (силиконови), която е уморила предишния си съпруг и е останала сама с двете си невръстни дъщери, три вили, шест апартамента и скромен автопарк от петнадесет луксозни возила.

Така в момента на нашия разказ Метъляшка живеела с баща си, мащехата си и двете си доведени сестри Деси и Слава. Двете и сестри не можели да я понасят, защото въпреки системния тормоз и липсата на грим Метъляшка от ден на ден ставала все по-хубава. А прякора, който и лепнал така добре получила, защото макар и семейството да било заможно мащехата не можела да понася присъствието на Метъляшка и постоянно я товарела с всякакви тежки работи. Върхът бил, когато я изпратила в семейната стоманолеярна
Разказите на дядо Петко - Решетка в края на тунела

Автор: Тихомир Димитров, понеделник, 07 декември 2009.

Публикувано в Статии :: Творчество

Действието в този разказ се развива в началото на 20 век. Мястото е село Горун – по пътя между Балчик и румънската граница, сърцето на златна Добруджа, която по това време познава единствено чифлика като форма на икономическа организация. В село Горун се намира един от големите чифлици в областта, който всяка година дава хляб на десетки „сезонни” работници, идващи от близо и далеч, по онова време известни с името ‘аргати”.

Аргатите са селскостопански черноработници, които идват да живеят и работят при стопанина на чифлика, съгласил се да ги наеме всяка година от Гергьовден до Димитровден (от пролетта до есента). Тези хора обикалят чифлиците, като изминават десетки километри пеш и се цанят, докато някой чорбаджия не се съгласи да ги вземе. През лятото те работят буквално за една коричка хляб на ден. Дните са дълги, а границите на работния ден са очертани от наличието на дневна светлина. Работата се прекъсва по обяд з а не повече от десет минути, в които аргатите подвиват крак, за да хапнат с огромен апетит полагащото им се парче хляб, в празничните дни сирене и само при особено важен повод (кръщене, сватба, раждане на мъжко чедо в чорбаджийския дом) – месо. Това са дребни, неграмотни и отруден хора, които продават отчайващо тежкия си труд под безмилостните лъчи на равна Добруджа с една единствена цел – на Димитров ден да получат някой лев и да го занесат на семейството си, за да могат да купят дърва за зимата и да спасят децата си от гладна смърт.
Пожарникарски истории

Автор: Тихомир Димитров, четвъртък, 12 ноември 2009.

Публикувано в Статии :: Творчество

Пожарникарската професия е достойна професия. Всяко момче си мечтае като порасне да стане ако не космонавт, то поне пожарникар или полицай. Малцина обаче знаят с какви неприятни случки и отвратителни преживявания е принуден да се сблъсква редовият огнеборец в своето трудово ежедневие. Повечето хора живеят с обърканата представа, че работата на пожарникаря е да гаси огън. И аз страдах от същата заблуда, преди да се запозная с един истински представител на гилдията. Случи се на една хижа в Балкана. Беше ранна пролет. Подгонен от стреса на големия град, остатъците от зимната депресия и еднообразието на работата, блажено пиех ракия на терасата на хижата, докато чаках пържолките да станат и очите ми жадно поглъщаха прясно напъпилата горска зеленина. Оказахме се съседи по маса с въпросния пожарникар, който използва случая, че го погледнах, за да ми разкаже четири брутални случки, които, заклевам се, няма да забравя никога. Едната му ръка беше станала напълно безчувствена от разтопена пластмаса, преди години… Това, обаче, съвсем не беше най-лошото, което този човек бе преживял. След всяка случка той млъкваше, изливаше в гърлото си 100 грама домашна 65 градусова кайсиева, бодваше краставичка и с насълзени очи започваше да ми разказва следващата история. Без повече да мъча нездравото любопитство, което усещам, че напира в теб, ето ти първата от 4-те пожарникарски истории, които после с охота можеш да разказваш на приятели, за да се правиш на интересен:

История първа:
Чувство за отговорност

Автор: Николай Пеняшки - Плашков, неделя, 08 ноември 2009.

Публикувано в Статии :: Творчество

Наскоро навърших четиридесет години. Досега в живота ми не беше се случвало нищо съществено. Дните ми минаваха монотонно – емоция никаква. Господ сякаш ме бе забравил, а и все още нямах късмет да срещна моята „Ева“. Няколко мимолетни връзки за задоволяване на мъжкото достойнство бяха кратковременна сюита в симфонията на живота ми. Трябваше ми решаващ – осмислен фактор…

Сънувах снощи сън, който ме съпътстваше почти цял ден и не ми даваше покой. Част от задълженията които трябваше да свърша, влизаха в предстоящата едноседмична командировка в София.

Имах предчувствието, че този път ще ми се случат както приятни, така и неприятни ситуации.

В купето от Шумен се настани елегантна брюнетка – около тридесет и пет годишна. Беше с червена рокля, обхващаща половината от бедрото й. Настани се на свободното място срещу мен.

Четях „Стендал“ и от време на време хвърлях скрит поглед към кръстосаните й сексапилни бедра, без да ме забележи.

Любовните ми помисли към красотата и нежността надделяха. Циничните ми мисли се настигаха една друга, имайки предвид развинтеното си въображение. Дигнах поглед от книгата и поставяйки календарче между страниците, я затворих.

Погледите ни се срещнаха и се усмихнахме.

Никога не бях виждал толкова красива жена – пълна хармония във всяко отношение. Дъхът ми спираше и усещах ритъма на сърцето си, готово да изскочи от гърдите. Преглътнах
Изпепелени чувства

Автор: Николай Пеняшки - Плашков, събота, 07 ноември 2009.

Публикувано в Статии :: Творчество

"Над всички неща е истината. Защото тя е единственото,
което господствува над всичко, и най-висшето,
което има преднина пред всички неща."

- Джордано Бруно

Въпреки, че не желаеше да крие чувствата си заради някаква болка, сърцето му не даваше да го стори. Беше наясно със себе си, знаеше какво иска от живота и как да го постигне. Беше загубил голяма любов и дете, което обича, поради нелепи обстоятелства, според които сгрешиха двамата поради ред причини. Сега си плащаха за това. В момента живееше с друга жена, която, като всяка друга, притежаваше своите фриволни качества и волности. Имаше и други кусури, на които не обръщаше внимание. Нямаше причина за това, тъй като и той си притежаваше своите.

Вкъщи нямаше никого. Зае се да си вари кафе. Чувстваше се странно и не много спокойно, въпреки че денят му мина много добре. Телефонът иззвъня. По това време никога не беше звънял.

Почеса се по врата, разтвори очи и вежди, сякаш се чудеше...
- Ало! - чу се женски глас.
- Здравей! Момент да намаля музиката.

Това обаждане на Карина го изненада. Тя бе жената, за която често мислеше и сина си, който живееше с нея.
- Как е при теб! - попита тя.
- Благодаря, добре съм! А ти? - той се изкашля настрани от слушалката и се извини.
- И аз съм добре! Отдавна не сме се чували!
- Вярно! Как е малчуганът! Трябва да е вече на година! А новият му
Taxi Driver

Автор: Тихомир Димитров, петък, 06 ноември 2009.

Публикувано в Статии :: Творчество

Погледът ми се спусна надолу по отсрещната сграда. Низините не се виждаха от мъглата и тесния поток аеромобили. Погледнах нагоре – никой не може да различи дали е ден или нощ. Мегаполът излъчва толкова много топлина, светлина и енергия, че естествените лъчи на слънцето почти никога на достигат гражданите му. Аз обаче прекалено добре знаех, че е сутрин и, че трябва да вървя на работа.

Докато тоалетната чиния сама се грижеше за всичките ми нужди от утринна бодрост и свежест, плюс задължителния медицински преглед, успях да проследя съвсем накратко новините. Триизмерният образ в средата на помещението беше лош. Трябва скоро да сменя филтъра, иначе съвсем ще се откъсна от околния свят. Задоволих биологичните си нужди, компютърът показа малко над средното количество холестерол и предписа концентрат от билки за през деня. След една единствена гласова команда банята се преобрази на хол с просторен панорамен прозорец. Колкото и да е подтискаща, гледката на Мегапола има своето очарование. Късметлия съм, че живея на висок етаж. Извиках служебния аеромобил от централата и след не по-малко от една минута, той висеше пред прозореца ми. Един от гаражите на компанията се намира на покрива на нашия небостъргач. Всъщност всички частни лица, които живеят в него работят за таксиметровата компания.

“Добро утро, шефе, как…” – мразя разговорите с бордовия компютър, затова изключих гласовата му функция още при качването си в колата. Бавно поех сред безкрайната
Името на улицата

Автор: Радка Димитрова, петък, 23 октомври 2009.

Публикувано в Статии :: Творчество

Когато през две хиляди и еди-коя си година работех еди-къде си, обичах да посещавам през обедната почивка кварталната градинка. Бе тиха, уютна и носеше осезаемо идилично настроение. Скътана беше между дву- и триетажни къщи с разцъфтели цветя пред всяка от тях, далече от градския трафик и шум.

Препичах се на слънце на една от пейките, които бяха разположени във формата на буквата П. Срещу мен на сянка под тополата седеше миловидна възрастна жена.
- Ще седна при теб да си поприказваме - каза тя и като взе двата бастуна, с които се подпираше, тръгна бавно към мен.

Искаше ми се да й предложа обратния вариант, но жената вече сядаше до мен. Поговорихме за времето, за местоработата ми и тогава се сетих, че винаги съм искала да разбера защо така се казва улицата, на която се намираше градинката - Ташкови ливади. Вече бях чувала няколко варианта, но най-достоверният ми се стори този, който тя ми разказа.
- Истинските заселници на квартала - започна разказа си жената - били бежанци от Македония. Дошли след 1916 година. Тогава мястото между Перловската и Владайската река било бостани и мочурища. Хората копаели пръст от реката и си правели къщи. Така им излязъл и прякорът "земляне", защото живеели в къщи от пръст. Мама имала осем деца. Момчетата й умирали, та бяхме само три сестри.

Някъде там ще да е дошъл и Ташко, ама името му беше Танас. Дошъл със сестра си, вече 14-15-годишна глухоняма момичка. Трябва да е бил
Дипломна работа

Автор: Радка Димитрова, събота, 03 октомври 2009.

Публикувано в Статии :: Творчество

Да ви се представя. Готвех дипломната си работа в Института по сатанински практики и уроки, накратко ИСПУ. Трябваше да пиша на тема "Дяволии, простотии и тарикатлъци на Земята" и ум не ми побираше какво ще пиша. Дядо ми Луцифер казваше, че темата е благодатна, но не бях сигурен.

Когато пристигнах, имах право само на три помощни средства. Задължително трябваше да взема преобразувателя на образи, за да не се различавам от земните обитатели. Взех си и наметалото, с помощта на което ставам невидим, и любимия ми стол с антигравитационен двигател. Наметалото бе в левия ми джоб, а стола в десния на дънките.

На вратата се почука. Носеха ми вечерята в стаята на мижавия мотел, в който отседнах временно, докато се окопитя. В момента бях с маратонки и наистина ми бе гадно, че не можех да потропвам с копита. По-късно забелязах, че и земните жители, когато са неспокойни, потропват ту с единия, ту с другия си крайник.

Включих телевизора и се насилих да им ям буламачите. Превключих канала и за малко щях да се задавя. Екрана се изпълни с образа на дърво, цялото обсипано със златни плодове. Мисля, че му казваха ябълка. След малко на екрана се появи някакъв мазник и заразправя, че който откъсне три ябълки и ги занесе в студиото на FLT , ще получи за жена дъщерята на президента на "Голдън фрутс енд къмпани" и половината от акциите на компанията. Но... ябълката била защитена от силово поле, а градината бъкала от роботи и роботчета с всякакви

С най-висок годишен рейтинг
 
Кратки @ Сивостен
Най-четени в Творчество
 
Най-висока средна читаемост
Още статии
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.