Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Некромантът

Автор: Жеко Найчов, четвъртък, 01 февруари 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Доктор Тинкториус остави книгата с въздишка и погледна разсеяно към големия стенен часовник. Не че имаше нужда. Часовникът не работеше от години, беше по-скоро сантиментален спомен, пък и алхимикът отдавна бе свикнал да се оправя по усет. За всичко… Полунощ. Време беше. Тинкториус стана от удобното кресло и се запъти към импровизираната ритуална зала. Пътьом взе няколко необходими дреболии от хранилището и изпрати слугата да извика чирака. Този келеш му лазеше по нервите. На драго сърце би го натирил, ако можеше. За съжаление, Доктор Моргани, личният лекар на Прелата, който го снабдяваше с труповете, настояваше Тинкториус да дава уроци по анатомия на неговия ученик. Напълно безполезно дело. Некромантът бе убеден, че чиракът е малоумен. Освен това, никога не идваше навреме.
– Мразя да ми се закъснява – отбеляза с равнодушен тон Тинкториус, докато си миеше ръцете.
Чиракът отвърна с мълчание. Винаги мълчеше. Некромантът го изгледа над огромните стъкла на очилата, с които работеше, оприличаващи го на някакво хищно насекомо, и продължи да си мие ръцете. След това двамата, все така мълчаливо, навлякоха церемониалните дрехи и влязоха в залата. В некромантията, с която се занимаваше алхимикът, робите бяха без отличителни знаци, защото всички идваха тук равни…
Тинкториус взе кореместия нож и застана до високата гранитна маса, върху която бе проснат трупа.
– Аз лично предпочитам Т-образния разрез… – каза той и с ловък замах прокара острия инструмент по линията на ключиците, над гръдната кост и надолу през корема до чатала, заобикаляйки пъпа от ляво, както повеляваше Традицията. Кожата се отдръпна и разкри слой от яркожълта лой. Некромантът бръкна в коремната кухина и със същия размах преряза долната част на правите коремни мускули. Това разшири разреза, от който се разнесе отвратителна смрад. Чиракът извърна глава.
– Не бой се! – каза Доктор Тинкториус. – Ако ти прилошее, ще те полея с кофата и ще се свестиш.
В този миг се разнесоха нечовешки вопли и нещо задумка със страшна сила зад една незабележима на пръв поглед вратичка в дъното на стаята. Хомункулусите пищяха. Усещаха присъствието на Тинкториус. Той се почеса разсеяно по тила с дръжката на големия паренхимен нож[1] и се замисли дали ги беше хранил на вечеря… Нищо де, така или иначе, скоро щеше да свърши с работата и те щяха да си получат своя дял. Тази мисъл го накара да побърза. Отдели чевръсто кожата от гръдния кош и с рязко движение преряза ребрата по границата на хрущялната и костната им част от двете страни на гръдната кост, която отдели от ключиците по ставата. След това се огледа и попита:
– Чукче да виждаш?... А, и това длето ще свърши работа. Ще ми го подадеш ли?
Чиракът мълчаливо се подчини. Некромантът опря големия паренхимен нож в първото ребро, което единствено бе оцеляло от предишната атака и започна да го удря с дръжката на длетото. Залата кънтеше. После повтори операцията и от другата страна. Гръдният кош бе окончателно отворен и пред смаяния поглед на чирака, Тинкториус се зае да отслоява кожата от шията. Като си направи достатъчно място, некромантът бръкна с големия паренхимен нож така, че острието му проблесна през полуотворената уста на кадавъра. Опитният магьосник си пъхна ръката до лакътя в дупката и извади целия гръклян, заедно с хранопровода и езика, на които увиснаха белите дробове и сърцето. Всичко това бе съпроводено от мляскащ звук и нови вълни отвратителна воня. Тинкториус спокойно ги отдели настрана и се зае с коремните органи. Последователно извади черния дроб, заедно със стомаха, панкреаса, големите кръвоносни съдове и дванадесетопръстника, после червата, далака, бъбреците, пикочния мехур с простатата и правото черво и накрая всичко бе струпано върху студения гранит до изтърбушеното тяло на предишния им собственик…
Вратата на залата се отвори с трясък от нахълтването на дребна жена, в некромантска роба.
– Доктор Шеол е нещо гневна – подметна Тинкториус.
– Не съм нервна, а направо бясна!
– Гневна, казах, гневна…
– Какво ти гневна, нали ти казах - бясна съм!
– Е, защо?
– Де да знам! Се ще си намеря причина, ако няма… Това сърце, най-добре за утре да го оставим. Заедно с мускулите.
– Некрофилите ще пищят. Освен това, ще ми трябва за ритуала.
– Да, бе, вярно – Доктор Шеол беше хванала малкия паренхимен нож[2] и съсредоточено разрязваше черния дроб. – Тоя дроб ще свърши работа. – Тя се обърна към чирака – Какво му има на този дроб?
– Нормален е…
– Правилно, нормален е… А, това ме подсеща да източа жлъчката, добре, че мехурът е пълен. За събота ще ми потрябва… Ето така трябва да изглежда нормален жлъчен мехур: като кадифе, като старо злато… – нареждаше Шеол, докато разрязваше жлъчния мехур с ножицата за кухинни органи[3] – Та, какво ще кажеш за различните видове жлъчка?
– Черната е земна, а жълтата - водна – смутолеви чиракът.
– Въздушна – поправи го Шеол. – Жълтата жлъчка е въздушна.
Некромантката се обърна към умълчалия се Тинкториус.
– Ама това сърце, все пак е по-добре за утре да го оставим с мускулите. Некрофилите нека си пищят…
– Не оставяй днешната работа за утре! – отговори бодро Тинкториус и вдигна езика, обръщайки се към чирака. – Значи, когато ориентираш сърцето и белите дробове, хващаш езика, така че да се плези към тебе и вдигаш така, че органите да увиснат свободно. След това замяташ… ето така… и ги плескаш на масата.
– Ох, готово… – обади се Шеол, прибирайки последните изрезки от подкожна лой в мърлява тавичка.– Като свършиш, накарай чирака да ми отдели колкото може костен мозък и да ми го донесе в свещоливницата. Там ще бъда – тя погледна към чирака и продължи
– Сега те оставям в ръцете на Доктор Тинкториус.
Некромантът се изкиска, докато белеше бъбреците.
– Ръцете ми са заети.
– Добре, де! – усмихна се жената на излизане от залата. – “На вниманието на Доктор Тинкториус” става ли?
Той не отговори, а само поклати глава и се зае да човърка из аортата.
Некрофилите, както ги нарече той преди малко, продължаваха да пищят… Тинкториус се насили да не им объща внимание и се зае с главата. Основното, което му трябваше от нея, бе мозъкът. Обели сравнително лесно кожата на тила, заметна я над лицето и опря в оголеното до костта чело длетото, с което си бе послужил при разсичането на първото ребро. Отново се огледа за чука и като го видя, нареди на чирака да му го донесе. Няколко удара и длетото отхвръкна от костта, оставяйки грозна следа. Некромантът изруга.
– Трошат си главите при най-малък удар, а аз бия, ли бия с това длето и нищо не правя!...
Вторият му опит се увенча с успех. Черепът бе отворен и Тинкториус внимателно отдели полутечния мозък, за да го накисне в предварително приготвената за него саламура. По-късно щеше да го удостои с необходимото внимание. Беше почти готов. Нареди органите в една тавичка, която връчи на чирака, и каза:
– Отнеси ги на другата маса. После ще се заемем с тях. И ела да ми помогнеш да отделим мускулите от костите. Ще ти покажа малко нерви и съдове, а след това, докато храня хомункулусите, ще те оставя сам да извадиш костния мозък...
Чиракът безмълвно се подчини. Тинкториус подробно му обясни всички структури, на които се натъкна, докато очистваше костите от месото. Въпреки че момчето отговаряше задоволително на повечето въпроси, некромантът имаше усещането, че говори на стената. Накрая му връчи един трион, длетото и чука и го остави с облекчение да вади костен мозък. Събра безполезните мускули в очукан леген и се насочи към малката вратичка в дъното на стаята. Писъците на хомункулусите, затихнали през последните часове се обновиха с нова сила. Усещаха присъствието на господаря си. Той ги мразеше. Държеше ги, само защото му трябваха за някои експерименти.
Тинкториус остави легена на земята и потърси необходимия ключ из голямата връзка, висяща на широкия му колан. При звука от дрънкането на ключовете пищенето се усили неимоверно. Явно бяха много гладни. Некромантът си помисли, че следващите ще ги направи съвем неми. Всъщност, те бяха неспособни да говорят и единственият звук, с който показваха своите емоции, беше пищенето. Не, че имаха кой знае какви емоции... Те бяха изкуствени създания – хомункулуси, в които магьосникът бе затворил елементарен изкуствен дух, получен от ферментацията на определени части от гниещи човешки тела. Нямаха своя воля, нито можеха да служат за нещо друго, освен за противни, проклети, както от Църквата, така и от повечето магьосници, експерименти.
Некромантът отвори вратата. Удари го невъобразима смрад. Съществата го очакваха, изпънали веригите, на които бяха навързани. Бяха отблъскващи дори за свикналото с ужаса око на магьосника. Беше се опитал да ги създаде красиви, но това само ги бе направило още по-отвратителни. Правилните черти на лицата и перфектните пропорции на телата им така ярко контрастираха с безумния поглед и гримаса на съществата, със стойката, поведението им, мръсотията, която нямаше как да бъде избегната... Всеки път, когато ги виждаше, Тинкториус се замисляше, дали наистина са му чак толкова нужни. Можеше да ги остави без храна, докато се изядат едни други и накрая последният да умре от глад, и да се разложи в собствената им смрад. После се сещаше, че му трябват и с въздишка бъркаше в легена с месото. Писъците им пулсиращо се усилваха и отслабваха при всяко парче, политащо към тях. Сбиваха се, душаха се един друг с веригите, дърпаха с усти и зъби жилавите човешки мускули. Понякога дори се случваше някой от тях да умре и обикновено другите го разкъсваха и изяждаха.
Тинкториус побърза да приключи с храненето им и да се върне към доста по-приятната в сравнение с това дисекция на отделените органи... Всъщност, внезапно връхлетялата го умора го отказа от това. Май щеше да послуша Шеол. Щеше да ги остави за утре. Пък хомункулусите вече ги беше нахранил.
Чиракът го чакаше. Костите стояха отстрани, струпани на правилна купчинка, а отделеният костен мозък беше събран в обгорялото, медно канче, в което доктор Шеол приготвяше заготовките за по-обикновените мази.
– Добра работа – похвали го Доктор Тинкториус.
– ... – отвърна чиракът. Това за пореден път подразни некроманта, но реши и той да си замълчи.
– Изхвърли костите и си свободен – нареди му магьосникът.
– Не трябваше ли да занеса костния мозък на Доктор Шеол и после да ми покажете вътрешните органи?
Този словесен изблик изненада Тинкториус.
– Друг път ще ти покажа вътрешни органи. Сега ще ти дойде много, след мускулите, нервите и съдовете... Върви, аз ще отнеса мозъка на доктор Шеол.
Чиракът изпълни каквото му бе наредено, съблече измърляната мантия и тихо излезе. Не че отсъствието му промени особено атмосферата в залата.
Некромантът въздъхна, изми ръцете си от кръвта, взе канчето и се запъти към мазето, като не пропусна пътьом да нареди на слугата да прибере органите в лед.
Завари сътрудничката си надвесена над големия казан, от който се носеше миризма на стопени пръжки. В ръката си държеше дълга дървена бъркалка и старателно пречеше на лойта да загори.
– Почти е готова. Само остава да прибавим смолата и саждите – каза Шеол без да отклонява поглед от къкрещата течност. – Ще ми ги подадеш ли, ако обичаш?
– Колко искаш?
– Ами погледни я колко е. Както прецениш.
– А костния мозък ще го слагаш ли? – попита некромантът, докато отмерваше нужното количество смола и сажди.
– Остави го настрани. За друго ми трябва.
Тинкториус изсипа внимателно съставките, докато Шеол бъркаше старателно, за да не стане сместа на бучки. Тя се сгъсти и почерня. След това двамата бързо изляха течността в предварително приготвените калъпи и седнаха да си починат.
– Ох, как ме боли гърбът, ако знаеш... – оплака се Тинкториус.
– Миличкият... – каза жената и започна нежно да го разтрива. – Много се преуморяваш напоследък.
Некромантът въздъхна и хвана ръката и в своята.
– До къде изпаднахме?... Ако някой ми го беше предричал, нямаше да повярвам.
– Е, всеки има нужда от пари. Особено ние... И, все пак, има нещо забавно в мисълта, че вършим всичко това под носа на Прелата.
Тинкториус се усмихна накриво.
– И то с помощта на продажните му кардинали – добави с циничен тон той. – Сутринта при мен пак дойде Перуци. Искаше от еликсира за сърбящи екземи, онзи, дето е с надбъбречна лой. Горкият, от дете страда...
– А не ти ли поиска от средството за подобряване на мъжките умения? – изкиска се некромантката. – Защото при мене дойде Корнелия, неговата държанка. Напоследък не я бил “ощастливявал” и я беше страх да не я изостави. Кой иначе ще и дава пари да поддържа такава къща?
Доктор Тинкториус се разтресе от смях.
– Не знаех, че дъртият пръч има любовница... Както и да е, чух, че абат Щайн е в града. Вече имаме достатъчно пари, за да си позволя количеството апейрон, което ми трябва. При него поне е гарантирано качеството. Всички други му сипват зехтин.
– Защо не се откажеш най-сетне от това? – въздъхна Шеол. – Можем да зарежем цялата тази работа, да оставим смрадта, да напуснем Дивина Телус, да отидем някъде в провинцията или изобщо да напуснем Арва и да си живеем като царе до края на дните си. Спокойно можеш да вложиш натрупаните пари в нещо смислено.
– Не мога, Александра, не мога... Трябва да си спомня! Трябва да разбера какво стана онази нощ...
– Разбери, това няма да ти донесе нищо...
– Не, ти разбери! Видях лице, видях човека, който запали Академията. Почти мога да си спомня това лице... Беше познат човек, на ръба на съзнанието ми е... Като някакъв сън, който не мога да си спомня...
– И какво, ако си спомниш?... Херман, чуй ме: забрави всичко това! Остави мъртвите да почиват в мир и спри да се ровиш в пепелищата на Академията! Доживей живота си на спокойствие!
Тинкториус поклати глава.
– Не, няма да стане. Не бих могъл да живея спокойно, докато не разбера какво стана в онази нощ. Ако трябва ще изпадна още повече, готов съм на всичко... Дължа го на всички онези, които загинаха.
– Защо имам усещането, че се обвиняваш за това, че оцеля?
– Може и така да е. – въздъхна той. – Но това не променя нищо... Айде, вече се развиделява, ще отида да подремна, колкото мога, че после пак ме чака работа.
– Приятни сънища...
Александра Шеол изпрати с поглед мъжа и поклати тъжно глава.
Тинкториус не спа добре. Въпреки, че се унесе веднага, щом главата му докосна възглавницата, сънува неприятни сънища, които после дори не можеше да си спомни. На няколко пъти го будеха шумове от улицата, а накрая окончателно се разсъни от поредната прелатска процесия, която кой знае защо бе решила да мине точно под прозореца му.
– Kyrie eleison! – деряха се свещениците. – Christe eleison!...[4]
Некромантът се зави през глава, но песнопението продължаваше да се набива в ушите му по начин, неотличим за него от пищенето на хомункулусите.
– Kyrie, rex genitor ingenite, vera essentia, eleison! Kyrie, luminis fons rerumque conditor, eleison!...[5] – продължаваха с влудяваща протяжност те. Изглежда процесията се движеше много бавно...
Тинкториус окончателно се разсъни. Стана от леглото и се приближи до прозореца. Видя пъстрото гъмжило на свещениците, нарамили окичени с цветя и венци статуи, хоругви, плащеници и какво ли още не. В центъра на тази разточителна пищност бавно се поклащаше носилката на Прелата, който леко бе клюмнал на една страна и дремеше. За миг през главата на некроманта мина абсурдната мисъл, че старецът е умрял, докато са го разнасяли по улиците и все още никой не е забелязал това в шумотевицата. После го видя как примърда, а освен това различи и бледото лице на Моргани в непосредствена близост със Светейшеството. Лекарят едва ли щеше да го остави да си умре току-така недиагностициран...
Вече не му се спеше. Нито искаше да слуша нестройната врява на прелатския хор. Облече се набързо и се запъти към трапезарията. Там го очакваше доктор Шеол. Изглежда не бе спала, но по нищо не можеше да се познае дали е уморена. Беше време за обяд. Двамата се нахраниха, после Шеол се оттегли да си почине, а Тинкториус взе пари и излезе из града. Улицата, на която се намираше къщата им, беше голяма и сравнително чиста, но магьосникът не остана задълго там. Свърна по някакви тесни, тъмни и задръстени с мръсотия проходи между къщите и скоро излезе там, където искаше. Беше стигнал до източната порта на града, мина през нея и се озова в предградията. Насреща си видя голяма катедрала – Nostra Domina Extra Muros[6]. Зад нея започваше комплекса от свързаните помежду си помещения на абатството, стопанисващо и самата църква. Доколкото му бе известно, допреди стотина години, там се помещаваше ордена на сестрите Пеницилинки, но вече манастирът бе мъжки и се управляваше от Братята на Светия Архангел. Тинкториус се замисли колко напред дръпна този орден в последно време... Дори си имаха техен кардинал – същият онзи Перуци, за когото си говореха с Шеол преди няколко часа. Потропа на вратата на абатството.
– По каква работа? – чу се глас иззад малкото прозорче, което се отвори почти мигновено след почукването.
– Търся абат Щайн. Казаха ми, че е отседнал при вас.
– Тука е. За кого да предам?
– Тинкториус. Доктор Херман Тинкториус.
Малко по-късно вратичката се отвори и слабичък послушник го въведе в тесен вестибюл, където го остави да почака още известно време.
– Херман! – чу зад гърба си магьосникът и рязко се обърна.
– Юрген.
Двамата усмихнато се здрависаха.
– Нека се разходим малко из градината, тук е доста задушно – предложи абат Щайн още преди Тинкториус да е успял да си отвори устата. Това беше малко странно, но с абата се познаваха от доста години и той се сети какво иска да му намекне.
– Страх те е да не ни подслушват? – попита той, след като излязоха на открито.
– Нищо подобно – поклати глава Щайн. – Убеден съм, че там ще ни подслушат. Светата Църква в последно време е доста по-отровна, отколкото си я спомняме.
– Не вярвам това да е възможно – усмихна се накриво Херман.
– Старая се да стоя далеч от интригите и заговорите, но не винаги е възможно. Препоръчвам и на теб да правиш същото.
– Какво общо имам аз с Църквата?
– Изненадах се, като разбрах, че си в Дивина Телус. Не е много добра идея да стоиш тук – отвърна събеседникът му без видима връзка с дотук казаното.
– Кой ти каза това?
– Говори се, Херман, говори се... – отвърна тайнствено и неопределено абатът – Много се радвам, че дойде сам при мен, иначе едва ли щях да съм в състояние да се свържа с теб. Утре заминавам, от което съм много доволен. По лична поръчка на кардинал Сармиенто. Ако се наложи, на него можеш да имаш достатъчно доверие...
– Юрген, какви ги говориш?... Аз дойдох при теб само за малко апейрон...
– Апейрон ще ти дам, но много внимавай какво ще го правиш. Отдавна се повдигат въпроси какво става с труповете от моргата, а не ми е известно в града да има друг, който да ги владее тези неща освен Шеол и тебе. Знаеш, че само личният лекар на Прелата има право да се занимава с анатомични изследвания, какво остава за други работи. А Моргани не се интересува от анатомия. Освен това, чиракът, дето ти е натресъл е опасен от всяка гледна точка...
Тинкториус беше слисан. А той си мислеше, че работата му е тайна.
– Юрген, от къде знаеш всичко това?...
– Не мога да ти кажа. Но, предупреждавам те, без да искаш си се забъркал в голяма каша. Най-добре ще направиш да си изтребиш хомункулусите, да почистиш къщата и да си плюеш на петите и то бързо. Казвам го не само, защото не одобрявам съвсем пътя, по който си поел, но и в името на старото ни приятелство... Навсякъде има шпиони и предатели. Внимавай!... – Абат Щайн искаше да каже още нещо, но послушникът, който въведе Тинкториус, се появи и посоката на разговора рязко се измести към въображаемия ревматизъм на Щайн.
– Монсеньор, кардинал Перуци ви вика.
– Кажи на кардинала, че ей сега ще дойда – отвърна с меден глас абатът. – Първо, ще изпратя лично доктора, в знак на признателност към добрите съвети, които ми даде... Айде, защо стоиш още, не карай кардинал Перуци да те чака.
Тинкториус гледаше слисан.
– Змийче! – изкоментира Щайн, когато послушникът се скри от погледите им – Слушай, не мога да ти дам повече от това, продавам ти го на обичайната цена... Пази се от Перуци, той е в дъното на целия заговор...
Абатът пъхна голяма стъкленица апейрон в ръката на магьосника. Тинкториус му подаде кесия, която той чевръсто скри в ръкава си, от където бе извади ценното вещество.
Вече бяха стигали до малка вратичка в оградата, при която двамата се разделиха. Щайн го благослови на висок глас, докторът, от своя страна, престорено му целуна ръка и се запъти обратно към къщи. Множество въпроси го измъчваха... Откъде Щайн, тази стара лисица, знаеше в такива подробности за неговата работа? Какъв заговор пак се вихреше в Светата Църква и какво общо имаше той с него? Каква бе ролята на Перуци? Кой бе кардинал Сармиенто?... Все въпроси без отговор... Като влезе обратно през портата в града, мина замалко през къщи да си остави апейрона и веднага излезе отново. Този път реши да се обърне към Моргани. Лекарят навярно можеше да даде някои отговори на въпросите, които мъчеха алхимика.
Не можа да го открие в дома му. Слугите му обясниха, че на Негово Светейшество внезапно му прилошало след сутрешната процесия и доктор Моргани навярно нямаше да се върне скоро. Тинкториус се прибра и отново отиде в залата. Трябваше да обработи органите от снощи. С апейрона, който взе от Щайн, вече можеше да пристъпи към финалната част от замисъла си. Извади еликсирите и заготовките, с които се бе занимавал в продължение на месеци, нагласи колбите и епруветките, струпа всички материали, които му бяха нужни и отиде при стаичката с хомункулусите. С просто заклинание ги обездвижи за кратко, избра най-силния, изнесе го в залата и го завърза здраво за секционната маса. Съществото се опомни и започна да се дърпа, но твърде късно... През превръзката, която некромантът бе увил около устата му, можеше да се чуе само сподавено мучене.
Тинкториус го остави така и се зае с алхимическата част. Всичко трябваше да бъде смесено внимателно спрямо пропорцията си в хода на различните етапи на алхимичното дело. Целта беше да се изолира екстракт, възможно най-богат на жизнена сила, която да прехвърли на апейрона, за да получи желания резултат. Цял ден отиде за това. Залата се изпълни с изпарения от най-различен вид. Цветовете в колбите се сменяха, смесваха, избиваха пенести извержения, които се стичаха по стените им, загаряха в черни корички, проблясваха какви ли не пламъци... Завързаният за масата хомункулус се бе усмирил и кротко очакваше да дойде неговият ред в делото на магьосника.
Наближаваше полунощ. Тинкториус дремеше пред стъкленицата, в която се събираше крайният продукт – безцветна мазна течност с лек неопределен мирис. Време беше. Алхимикът се изправи, протегна се, после отново седна и взе в ръка полученото вещество. Дори през стъклото можеше да усети силата на течността.
– Memento omne, memento semper, memento noctem deflagrationis Acadaemiae Alchemicorum![7] – прошепна той, добавяйки апейрона. По-скоро на себе си отколкото на течността. Сместа леко проблясна, докато я разклащаше.

Тинкториус въздъхна. Очакваше го най-неприятната част от ритуала. Трябваше да извлече духа на хомункулуса. Нарочно бе подбрал най-силното същество, щеше да му трябва доста мощ. Ето защо ги бе хранил с човешко месо. Vis vitalis[8] се бе трупала в тях, както водата в сочните стъбла на растенията, които живееха из сухите чукари на Тивериада. Той се приближи до неподвижния хомункулус и отвърза кърпата, която запушваше устата му. Съществото веднага започна да пищи, но това не трая дълго. Алхимикът замахна с кореместия нож и с ловко движение отдели главата от тялото. Писъкът на съществото бе заменен от гъргорене. По устата му изби кървава пяна, която езикът побърза да оближе. Тялото бързо се отпусна, тъй като духът, който го управляваше, бе останал в главата. Тя нямаше да умре лесно, ако не и се приложеше магия, която да унищожи духа, който я обитаваше, но не това бе цел на делото. Тинкториус я взе и я пренесе на съседната маса. Гъргоренето продължаваше. Алхимикът я остави в някаква паничка и се зае с органите от снощния ритуал. Всеки беше поставен поотделно в уред, подобен на преса за маслини и от него бе изцеден сок, който бе събран и все така поотделно изсипан в устата на отделената глава на хомункулуса. Течността естествено изтичаше през прерязания врат, но това нямаше значение. Когато приключи, Тинкториус проби малка дупчица в темето на главата и прикрепи върху нея колба с гърлото надолу, така че каквото излезе от там да се събере в съда. Мястото на съприкосновение алхимикът намаза с някакво лепкаво вещество и изчака малко да позасъхне. После вдигна ужасния резултат от работата си внимателно, за да не бъде ухапан и го понесе към огнището в ъгъла. Запали огън, хвърли в него някои билки, начерта определени знаци наоколо и когато жаравата беше готова, внимателно сложи главата върху нея и я нагласи хубаво, за да не се килне. Последва пращене и съскане, съпроводено от миризма на печено. Лицето на съществото се изкриви в болезнена гримаса, от устата отново потече пяна, но този път черна и мръсна от пепел и парченца въглени. Очите бяха почти изскочили от орбитите си и се въртяха лудо във всички посоки, докато Тинкториус не ги засипа, заедно с цялото лице и тил, с жарава, използвайки за целта малка лопатка. Над така получената купчинка жар остана да стърчи само празната все още стъленица. От дупката в черепа вече бе започнал да излиза кипящ мозък, заедно с кървениста течност. Вече бяха започнали да запълват гърлото на съда, когато над тях се отдели бяла пара, която зае голяма част от колбата. Тинкториус се усмихна. Внимателно бръкна с лопатката и извади полуовъглената глава от жарта. Занесе я до масата и я сложи на свободната гранитна повърхност между краката на неподвижното тяло. Сега трябваше да се действа много внимателно. Не му се искаше да провали всичко в последния момент. Не се бе отдал на това отвратително духовно блудство, за да загуби... Трябваше да успее. Нищо друго нямаше значение.
Подпъхна малка шпакличка между гърлото на колбата и повърхността на темето, за която бе закрепена колбата, и внимателно отдели съда, обърна го и бързо му сложи надеждна запушалка. Готово! Сега оставаше да премести духа в чист съд, защото на дъното на колбата се бе събрала малко кръв и няколко парченца полусварен мозък. Алхимикът приготви нова стъкленица, в която капна известно количество апейрон на дъното, quantum satis[9], както казваха аптекарите. Запуши я с тапа, през която минаваше фина тръбичка, другия край на която втъкна в тапата на колбата, съдържаща духа. Не се наложи да чака дълго. Бялата пара се устреми по тръбичката и за миг се оказа от другата страна. Апейронът на дъното започна бързо да изчезва. В това време магьосникът махна тапата и доля в стъкленицата с духа еликсира, който бе приготвял цял ден. Отново запуши, вече с нова тапа и погледна с любопитство размътилата се течност. Малко съжали, че ще трябва да я използва за толкова жалка цел... Но трябваше. През това време, вътре се случваха странни неща. Появяваха се и изчезваха най-различни образи, някои реални, други изкривени, смесваха се, усукваха се в пищен калейдоскоп и пръскаха разноцветни отблясъци из затихналата зала. Fluidum vitale[10] беше готов.
Тинкториус тържествуваше. Това бе мигът, който от години бе очаквал. Толкова лишения, толкова време, толкова труд и средства бе вложил в това дело, че сега дори не можеше да осъзнае напълно щастието си. Бързо отиде в стаята си, стиснал в ръка бляскавата течност, заключи се да не го безпокоят и се настани в леглото си. Отпуши стъкленицата и внимателно отпи. Побърза да я запуши отново и я прибра в нощното си шкафче. Легна по гръб и се отпусна. Започна да се унася. Съзнанието му се зарея в спомени, видения и мечти... Тинкториус бе залян от емоции. Беше му трудно да се концентрира. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да задържи духа си точно там, където му трябваше. Да... Вече виждаше горящата Академия. Видя и себе си да тича натам. Спомняше си това. Беше ходил до града, за да се види със свой приятел, който не бе дошъл на срещата. После се бе върнал и бе видял академията в пламъци... Вече гледаше през погледа на себе си от тогава. Споменът го връхлетя. Стигна до прага на Академията, опита се да влезе, но вратата беше заключена. Обърна се, за да отиде до другия изход. Тогава видя тялото на магистър Хораций, проснато на тревата. Приближи се и откри, че някой бе прерязал гърлото на стареца. И този някой все още стоеше там, но в първия миг не го бе забелязал... Безмълвна закачулена фигура в черна мантия. Окървавената кама все още беше в ръката... и... да, това бе женска ръка. Магьосникът рязко се изправи и без много мисъл в главата хвана фигурата за врата. Качулката се отметна... О, не!
Тинкториус рязко излезе от транса. Беше пувнал в пот. Защо?... Как беше възможно?... Защо точно тя? Почти обезумял, той изхвърча от стаята си и се затича по коридора. Пресрещна доктор Шеол, хвана я грубо за ръката и я вкара в първата стая, изпречила се пред погледа му.
– Херман, какво ти става? – успя да каже жената преди Тинкториус да я просне с безцеремонния си шамар на някакво кресло.
– Кучка! Лъжлива кучка! Как можа?! Ти си била! Твоето лице видях онази нощ! Спомних си...
– Херман, недей... – отвърна с отпаднал глас тя. – Не е това, което си мислиш...
– Замълчи! Не желая да ти слушам лъжите!
– Всичко е много по-сложно! Ти трябва да разбереш...
– Какво да разбера?! Че си ме лъгала?!
– Херман, не...
– Какво не?!
Жената въздъхна.
– Добре. Убий ме тогава. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре...
Херман рухна на съседното кресло и закри лице в шепите си.
– В какъв свят живея? – попита се той без да чака отговор.
– Успокой се... Ще ти разкажа какво се случи през онази нощ...
Разсъдъкът на алхимика бе започнал да се връща след първоначалния изблик.
– Говори.
– Аз съм прелатска шпионка – започна тя – Подчинена съм на Дружината на Иудит. Бяхме изпратени от покойния кардинал Борхес да шпионираме в Академията по Алхимия в Киар.
– Бяхте?...
– Аз и магистър Хораций.
– Какво?! Що за...
– Изслушай ме! Той беше внедрен там от години. Аз бях изпратена да му помагам. Дълго предавахме информация на Борхес, но след смъртта му властта над Дружината бе поверена на Перуци. Много от по-старите кардинали тогава бяха против. Но Братята на Светия Архангел бяха станали твърде влиятелен орден и нямаше как да се пренебрегне подкрепата, която оказваха на излезлия от техните редици Перуци. Той беше радикален. Обладан от идеята да унищожи всички еретици и магьосници, нареди ни да запалим Академията. Хораций бе традиционалист, свикнал да се подчинява на всяка заповед, дошла от началството, без да се замисли особено. Аз бях против... Алхимията, която бях задължена да изучавам в Академията, ме привлече... Има и друго нещо... Ти. Обикнах те. Не исках да причиня и твоята смърт. Свързах се с монсеньор Сармиенто, тогавашния епископ на Киар. Той бе известен със своите свободни разбирания. Обеща да ми помогне, но не ни достигна времето. Хораций бързаше да унищожи Академията. Тогава те изпратих на тази безумна среща, за да останеш в безопасност през онази нощ. Исках да убия Хораций преди да направи каквото беше замислил. Но той ме изпревари. Беше заподозрял нещо и не ме бе изчакал, както се бяхме разбрали. Посрещна ме пред горящата сграда с нападки и обиди... Заплаши, че ще ме докладва и ще изгорят и мене. И аз го убих. Не бях убивала преди това. Просто седях безмълвна и гледах с празен поглед към бездиханното тяло... Тогава дойде ти. Хвана ме за врата и качулката ми се отметна назад. Преди да реагирам, появилият се изневиделица Сармиенто те цапардоса по главата и ти изпадна в безсъзнание. Това е. По тази причина до сега не бе успял да си спомниш... После прикрихме следите и останалото го знаеш. Искам само да ти допълня нещо. На Перуци казах, че съм те вербувала за Делото и по тази причина ти беше толкова лесно да наемеш тази къща, да се снабдяваш с всичко, което ти трябва за работата и никой да не ти пречи.
– Не ти вярвам – отсече Тинкториус – Смятам, че няма и една вярна дума в казаното от тебе.
– Както искаш. Важното е, че сега си спомни и вече можем да напуснем Дивина Телус. Не е безопасно да стоим тук. Нека тръгнем още тази вечер... Мисля, че ни подозират. Перуци те посещаваше твърде често в последните дни.
– Нека си събера мислите...
– Докато го направиш, може да е късно... Нека избягаме.
В този миг на входната врата се почука силно. Тинкториус вдигна глава. Чуха как прислужникът отвори вратата, после силна глъчка.
– Херман, да бягаме!
Тинкториус отиде спокойно до вратата и я отвори. По коридора се зададоха войници, които безразборно надничаха в стаите. Когато го видяха, насочиха се право към него.
– Доктор Херман Тинкториус?
– Аз съм.
– В името на Негово Светейшество Прелата, Йоан XXXIV, и по заповед на кардинал Перуци арестувам Ви за магьосничество, провеждане на непозволени аутопсии, незаконно притежване на апейрон и нерегламентирана търговия.
Тинкториус не направи опит да се съпротивлява. Шеол се бе показала на вратата.
– Доктор Александра Шеол?
Тя кимна.
– Аз съм.
– В името на Негово Светейшество Прелата, Йоан XXXIV, и по заповед на кардинал Перуци арестувам Ви за измяна, магьосничество, провеждане на непозволени аутопсии, незаконно притежване на апейрон и нерегламентирана търговия.
– Искам да се срещна с кардинал Сармиенто – каза спокойно тя.
– Това не е възможно – отвърна войникът. – Кардинал Сармиенто е при Негово Светейшество. Прелатът ни се чувства много зле и кардиналът няма право да го напуска.
Очите на Шеол се разшириха от ужас, но тя не оказа съпротива. Тинкториус също. Завързаха ги, запечатаха къщата и ги поведоха към затвора. Излизайки, двамата алхимици видяха чирака. В безизразните му зеници се отразяваше светлината на факлите...
Затворът бе място, повече от отвратително, но войниците се държаха изненадващо добре. Сложиха ги в отделни килии, големи толкова, колкото човек да може да легне на пода, по дългата му ос, без да му се налага да свива краката си. Това бе мярка като за най-тежки престъпници... Несъмнено, с идването на сутрешния здрач, разпитите щяха да започнат. Тинкториус нямаше намерение да отрича.
И наистина, още преди зазоряване, дойде инквизитор и започна да му задава различни въпроси в малкия кабинет до залата за изтезания. Остана малко разочарован от признанията на алхимика. Изглежда беше очаквал да ги изтръгне с мъчения. Тинкториус тайно се наслаждаваше, че не е доставил удоволствие на инквизитора. Дори му разказа и неща, за които Обвинението не знаеше. Кладата не му мърдаше, но поне можеше да се позабавлява като лиши мъчителите си от основание, за което да го изтезават. Накрая инквизиторът го попита дали се разкайва.
– Да – отвърна кротко Тинкториус.
– Лъжеш!
– Така е. Лъжа.
– Значи не се разкайваш?
– Не съм казал такова нещо.
– Не каза ли, че лъжеш, като те попитах дали се разкайваш? – замота се инквизиторът.
– Не.
– Е, как не? Виж какво сме записали в показанията ти. Не е ли така?
Изнервеният човек пъхна листа с показанията в лицето на Тинкториус.
– Показанията са верни – съгласи се той.
– Ами, тогава защо каза, че са неверни?
– Не съм казал такова нещо.
Инквизиторът разбра, че няма да се оправи и реши да го отпрати в килията му. Там Тинкториус не стоя дълго. Съвсем скоро отново го изкараха и го поведоха към другото крило на затвора. Въведоха го в просторен кабинет и му наредиха да седне на специално приготвен за него стол. Миг по-късно вратата зад гърба му се отвори и се чу ясен, приятно звучащ глас.
– Оставете ни сами за малко – каза гласът.
Малко по-късно некромантът успя да се срещне очи в очи и със собственика му. Беше върлинест мъж, облечен в червена кардиналска мантия. Стоеше му някак неестествено. Повечето църковници от висшия клир бяха пълни и доста добре опъваха дрехие си, но този беше различен. Пищната дреха изглеждаше върху него по-скоро като поставена на закачалка.
– Доктор Тинкториус?
– Каква проницателност, кардинал... Сармиенто – досети се той.
– Виждам, че не ми отстъпвате по проницателност, докторе – отвърна кротко мъжът– Но не съм Ви повикал за да си играем на гатанки.
– Повикал?
– “Довел” звучи малко грубо. Още повече, че не аз наредих Вашето арестуване.
– И защо ме “повикахте”?
– Както може би подозирате, Вашето арестуване бе етап от доста по-дълбока конспирация, в която, опасявам се, може да се окажете невинна жертва – кардиналът внимателно подбираше всяка своя дума.
– Невинна? Та всичко, в което ме обвиняват си е чиста истина. Аз вече направих пълни признания.
– Това няма значение. Поръчителят е не по-малко грешен от изпълнителя, а през последните години почти не остана член на висшия клир, който да не се е ползвал от услугите Ви.
– Остана. Вие например.
Кардиналът се засмя.
– Не бъдете така сигурен, доктор Тинкториус... Но нека не обсъждаме миналото, а да погледнем в бъдещето. Предлагам Ви сделка: Прелатът е тежко болен. Може да се каже, че е на смъртен одър... Бих изтъкнал, че ако и на повечето кардинали ще е изгодно да го закопаят възможно най-скоро, то аз предпочитам да поживее още поне няколко месеца.
– Божа работа – отвърна неопределено алхимикът.
– Несъмено, но във Ваши ръце. Разбрах от доктор Шеол, че познавате тайната на fluidum vitale...
– И така да е, какво Ви кара да мислите, че бих го изхабил за осемдесет годишен старец? Ако не бяха усилията на Марчело Моргани, нямаше и до толкова да изкара.
– Това сигурно е вярно, аз не съм лекар. Но доверете ми се, точно сега смъртта на Негово Светейшество е най-малкото... нежелана. Знайте, че освен Киарската Академия, която въпреки усилията ни изгоря, има още много средища на науката... Ако Перуци стане новият Прелат, не мога да не се опасявам за тяхната съдба.
– Защо не свалите картите си на масата, монсеньор?
– Не сте в позиция да искате това от мен, докторе. Пък и нашите интриги не би трябвало да Ви интересуват. Моля Ви, да спасите живота на един умиращ човек и то не заради него самия, а заради много други, които могат да загинат, ако той си отиде сега. Не искам безсмъртие за Прелата. Само отсрочка.
– Къде е Александра?
– Очаква Ви в моята карета. Надява се да се съгласите да ни сътрудничите.
Тинкториус кимна. Беше поразен от това, че кардиналът нито веднъж не изтъкна освобождаването му като довод в полза на молбата си. Някак това се подразбираше... Това се хареса на магьосника. Сармиенто му допадна. Двамата излязоха от сградата на затвора, без някой да ги спре. Действително, доктор Шеол ги очакваше в каретата на свещеника.
– Сега накъде? – попита Сармиенто.
– Към къщи. Трябва да взема еликсира.
Кардиналът нареди на коларя накъде да кара. Като пристигнаха, безцеремонно разпечата вратата на къщата и тримата влязоха. Тинкториус веднага се насочи към стаята си, където еликсира все още стоеше в нощното му шкафче. При допира му течността отново заблестя в различни цветове и в стъкленицата заиграха множество образи.
– Съберете си всичко ценно, което ще Ви е жал да се загуби – каза появилият се зад гърба му кардинал.
След като приключиха с това, на излизане, Сармиенто бутна една от свещите в близост с пердето и докато стигнаха до Прелатския Дворец, къщата вече бе обхваната от пламъци.
Йоан XXXIV действително беше много зле. Около него се бяха събрали толкова много хора, че беше странно как не го бяха доуморили от липса на въздух. Посрещнаха кардинал Сармиенто с укорителни погледи. Не беше редно да напуска умиращия Прелат. Като негов секретар, той единствен имаше право да обяви смъртта му. А тя явно бе желана... Само Моргани изглежда се стараеше да задържи живота в изстиващото тяло.
– Моргани, разкарай ги от тука! – нареди Сарминето – В тази стая не се диша...
Сановниците изгледаха още по-учудено кардинала, но нямаше как да не се подчинят.
– Марчело, работил ли си с fluidum vitale? – попита Тинкториус.
Лекарят поклати глава.
– Монсеньор, можете ли да направите елеосвещение сам? – обърна се алхимикът към кардинала.
– На Негово Светейшество?
– Да. Аз не мога да лекувам. Прекалено много смърт има у мен, за да се опитвам да правя такова нещо...
– Това е извън канона...
– Александра?
– Мисля, че аз ще мога да използвам еликсира. Все пак съм жена... Кръвта ми е по-наситена със субстанция.
Тинкториус мълчаливо и подаде шишенцето. Течността проблясна и нови образи заплуваха в дълбините и. Тя поднесе веществото към устните на стареца и изсипа малко. После отпи на свой ред и хвана студената ръка на Прелата в своята. Двамата мъже я видяха как се олюлява. После клюмна и загуби съзнание в ръцете на завтеклия се да я подкрепи Тинкториус. Моргани побърза да прегледа пациента си и със задоволство констатира, че Светейшеството изглежда по-добре. Тъкмо започна да идва в съзнание, когато вратата се отвори с трясък и в стаята нахлу Перуци със свитата, която Сармиенто бе изгонил при идването си. Сланините му се тресяха от гняв.
– Как смеете, кардинал Сармиенто?! Такова нещо е нечувано!...
– И невиждано – допълни го Сармиенто. – Кардинал да се кара на Прелатския Секретар, задето е довел помощ, за да бъде спасен животът на Негово Светейшество. И то в присъствието на все още слабия ни Прелат, нека Господ удължи дните му.
Перуци за миг загуби дар слово. Цялото му лице почервеня.
– И трябваше да вадите престъпник от затвора и да прилагате сатанински магии, така ли? Това ли прилагате Вие, за да спасите живота на безценния ни Прелат?!
– Неведоми са пътищата Господни, кардинал Перуци... Освен това, доктор Тинкториус не е никакъв престъпник. Той си призна греховете, покая се и Негово Светейшество тъкмо се канеше лично да го опрости, когато така грубо нахълтахте.
Прелатът се бе свестил през това време. Или поне достатъчно, че да си даде частична сметка за събитията.
– Johannes XXXIV indulgentiam plenariam quotidianam perpetuam Doctori Tinctorio dat[11] – каза тихо той.
Алхимикът се поклони, всее още държейки припадналата доктор Шеол. Перуци изпуфтя недоволно, но нямаше какво да направи. Сармиенто изпроводи двамата ахимици до един от страничните изходи на Прелатския дворец. Там вече ги чакаше приготвена карета.
– Вървете – каза той. – Идете където искате, никой не може вече да ви попречи. Само не ви препоръчвам да оставате тук. Скоро положението ще стане твърде напечено...
Тинкториус кимна.
– Благодаря Ви, кардинал Сармиенто... Нямам думи да изкажа своята благодарност.
– По-скоро аз трябва да Ви благодаря, доктор Тинкториус. Услугата Ви бе неоценима.
– Довиждане, монсеньор.
– Бог да Ви благослови, докторе...
Каретата потегли с тропот по калдъръма на широката главна улица на Дивина Телус.

През следващата седмица из висшия клир се разрази нещо като малка епидемия от остри хранителни отравяния, така че до следващото влошаване в здравословното състояние на Прелата, много от претендентите за мястото му вече го бяха изпреварили. Доктор Моргани едва смогваше да ги преглежда всичките.
В кабинета на кКардинал Сармиенто беше тихо. Единствено равномерното тиктакане на часовника смущаваше покоя. Самият кардинал се бе настанил удобно в креслото си и четеше някакви документи. На вратата се почука.
– Влез!
– Благословете ме, монсеньор... – каза влезлият през вратата Чирак.
– Господ да те благослови, синко.
– И кардинал Перуци се спомина.
– Мир на праха му – усмихна се Сармиенто. – Остро хранително отравяне?
– Не мисля. В последно време бе преминал на варени яйца и речна вода. Умря от задушаваща кашлица... Доктор Моргани каза, че имал дихателна недостатъчност... Погрижих се свещта, до която беше спал да бъде изхвълена. Казват, че такива свещи, под светлината на които е умрял някой, носят нещастие.
– Точно така, мойто момче. Добра работа. Поседни за малко при мен... Искаш ли да ти сипя вино?
– Благодаря Ви, монсеньор, но трябва да вървя. Доктор Моргани ще се чуди къде съм.
– Добре, синко. Не бих искал да те задържам. Благодаря ти, че ме извести за покойния монсеньор Перуци.
Момчето се поклони и тръгна към вратата. Не я достигна. На третата крачка се свлече на пода, без да издаде звук. Причината за това беше очевидна: стърчаща от тила му дръжка на кинжал. Кардиналът бавно се надигна от креслото, разтривайки китката си и се приближи до бездиханното тяло.
– Много се преумори напоследък... Трябва да се скарам на Моргани, че толкова те товареше тези дни. Макар че не вярвам да скърби особено по загубата ти. Ще поръчам аутопсия, но още от сега мога да кажа, без да съм лекар, че ще се окаже апоплектичен удар...

Каретата на Тинкториус наближаваше тивериадската граница. Все още отслабналата Александра спеше в скута му. Погледът на магьосника се рееше някъде далеч из полята на Южна Арва. Имаше лозя, много лозя...
Изведнъж Тинкториус се сепна и викна на коларя да спре. Тъкмо бяха подминали тежко натоварено муле с монах, дремещ на гърба му.
– Юрген! – извика, изскачайки от каретата алхимикът.
Монахът се сепна и надигна глава.
– Херман! Каква приятна изненада!... Колко е малък светът?! От кога не сме се виждали! – Щайн слезе чевръсто от мулето и сърдечно прегърна стария си приятел. – Накъде си се запътил? Не остана ли в Киар след пожара в Академията?
– Юрген, какво ти става? Бях в Дивина Телус...
– В Дивина Телус ли? Че какво си правил там?...
– Как така? Та ние се видяхме! Продаде ми апейрон.
– Не е възможно... Не съм бил в града от близо година – абатът бе видимо изненадан.
Тинкториус започна да разбира. Поседнаха под близките дървета, без друго беше обедно време, похапнаха и двамата алхимици разказаха на Щайн какво се бе случило.
– Е, няма що... – изкоментира монахът – Последното, което бих тръгнал да върша, е лична работа на онази стара змия Сармиенто. Залагам си главата, че през последните дни Моргани си е имал доста работа. Около Сармиенто винаги има случаи на остри хранителни отравяния. Даже се изненадвам, че вие двамата сте още живи... За едно нещо съм съгласен с него – защото не се съмнявам, че това е бил точно той, който се е правил на мене – че нямаш никаква работа в Дивина Телус. Най-добре ще направиш да отидеш на някой Тивериадски остров, в Сидрийско село или при Славяните и никой повече да не чуе за тебе.
– Така и ще сторим – кимна Тинкториус – Стига ми толкова некромантия...

Край.

--
Бележки:

[1] Дълъг прав нож; принципно се използва разрязване на паренхимни органи – предимно черен и бял дроб. Но освен това става и за други манипулации.
[2] Инструмент, който се различава от големия паренхимен нож единствено по размерите си. Използва се за по-фина работа.
[3] Ножица с различно дълги браншове, по-дългият от които завършва с топче накрая. Използва се за отваряне на кухи органи – стамх, черва, жлъчен мехур.
[4] Kyrie eleison!....Christe eleison! – Господи помилуй!... Христе помилуй!
[5] Kyrie, rex genitor ingenite, vera essentia, eleison! Kyrie, luminis fons rerumque conditor, eleison! – Господи, царю и баща незаченат, истинска същност, помилуй! Господи, извор на светлината, основател на всички неща, помилуй!
[6] Света Богородица Отвъд Стените.
[7] Помни всичко, помни вечно, помни нощта на пожара в Академията на Алхимиците.
[8] Жизнена сила.
[9] Буквално – колкото стига. Това се изписва на магистрални рецепти, когато дадено вещество е необходимо до толкова, че да придаде определен вид на лекарствената форма, без конкретното му количество да влияе по някакъв начин на готовото лекарство.
[10] Жизнена течност.
[11] Йоан 34-ти дава на Доктор Тинкториус пълно, ежедневно и непрекъснато опрощение.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=6145






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 3859 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (71) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.