Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Странник в слънчева страна (статия) - Магически реализъм, Хумор
Странник в слънчева страна

Автор: Димитър Стефанов - Cliff, четвъртък, 01 февруари 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Зимата била тежка. Задържала се дълги месеци над земята и вместо слънцето да обсипва хората с усмивки, тъмни облаци, надвиснали над гори, поля и градове сипели ситен сняг. Безмълвната белота прониквала не само в домовете, но и в душите и сърцата на хората. Замлъкнали радостните песни и веселите разговори и само тук-таме се чувал уплашен детски плач. Пролетното равноденствие дошло и си заминало, но нямало кой да го посрещне. Хората си стояли по къщите и вместо да се молят, люто кълняли Слънцето, което сякаш ги било забравило.

Но сред всичките тези тъжни и безутешни хора имало и едно изключение. Да, по тези земи бродел от незапомнени времена един млад момък (незнайно защо наричан Странстващ Даос). Обикалял градовете и селата, дивите гори и високите планини и винаги с усмивка и песен на уста бил той. Та дори и в тази нерадост, що сполетяла земята, където се появявал момъка покълвали отново пролетни надежди в сърцата и летен вятър повявал в душите на хората.

Достигнала мълвата за скиталеца и до императорския двор, та заръчал самият император да го издирят. И ето, не след дълго застанал Странстващия Даос пред императора и любезно го запитал какво иска от него. Добър бил владетелят и щастие за народа си желаел той, но и хората му отговаряли със същото, че и с повече – не го обичали и възхвалявали, а като да не знаели, че съществува. Изказал си императора мъката, че с тези снегове и студове и топлината между хората на път била да се загуби, а Странстващия Даос, що сам видял това с очите си, обещал да помогне с каквото може. Зарадвал се императорът, обявил момъка за наследник на Поднебесната и го пратил да търси, та дири двореца на Слънцето – дано го склони най-сетне да дари отново земята с ясния си поглед и лъчезарната си усмивка. Поклонил се момъка и потеглил на път дълъг, незнаен, императорската заръка да изпълнява и на хората да помогне.

Малко ли скитал, много ли бродил не се знае; питал та разпитвал, но нийде из градовете и селата не срещнал някой да знае де се намират Слънчови покои. Дао поражда едно, едно поражда две, две поражда три, а три – всички неща, та така вървял и Странстващия Даос не ден и два, дорде една нощ го посрещнала насред планината. Насъбрал той нападали клонки, стъкнал си огън, завил се в плаща си и заспал морен сън. Уж дълбоко заспал, но насън всичко ясно виждал, като да не сънувал, а действително да било. Срещнал се с възрастен човек, качен връз бивол. Досетил се момъкът кой е дядото, поклонил му се и разпитал накъде е Пътя. Усмихнал се дядото и не със слова му обяснил, но сякаш в него влязъл и му разяснил как да стигне до двореца.

Събудил се скиталецът отпочинал и тръгнал напряко през гората според думите на мъдреца от съня си. Не направил и сто крачки и достигнал до един капан, в който жално скимтяла прекрасна сребърна лисица. В мига, що съзряла Даоса, замолила му се милно да я освободи от тоз капан трижди проклет. Не чакал момъкът втора покана, той и по душа добър бил, но и съня си добре спомнял, та помогнал на клетото животинче да излезе от капана (при това без да й прегризва крака) и когато лисицата се успокоила, че кожата среброткана отървала и от сигурна смърт се спасила, проговорила отново. Но вече не жално скимтяла, а съвети му давала как да помогне на хората; разказала му тя как за да се покаже отново Слънцето, трябва до палата му, де човешки крак не е стигал, да се качи и пътя стъпка по стъпка описала му. Как палата пуст ще намери, но чудно красивата девойка, що омагьосана е да търси из него, че без нея не ще да открие и Слънцето. И продължила със словата как за да спаси девойката от тежката магия, що я обладавала, едно последно скитане трябва да стори, та през Мълчаливите Планини да премине и Морето на Забравата да прекоси. И като последна благодарност, че от участ тъй тежка избавил я, откъснала косъм сребрист от свойта опашка и казала му щом пред Морето на Забравата озове се, той косъма да потърка, а тя в миг пред него ще дойде. С тез думи помахала Лиса за сбогом и скрила се в тъмния лес.

Поел отново момъкът на път труден и тежък, но ни се оплаквал, ни жалил – той вече знаел, че с него е силата, що се Любов назовава, и на хората да помогне ще може. Дворецът се приближавал с всяка изминала крачка, но странна среща още една имал той преди до целта да достигне. Вървял по пътечка покрита с листа, а тя на полянка една го отвела. Там в центъра дъб вековен растял, а на най-долния клон на дъба усмивка посрещнала морния странник. Усмихнал се той на дъба и отвърнал на поздрава с поздрав. И чудо споходило Даоса Странстващ – усмивката в котка превърнала се, котка със сива муцунка и бяло по гръбчето нежно, а насред усмивката лула от морска пяна проблясвала и пушек се виел нагоре. Поканило котето Даоса да опита от нейната билка, що свещена била за индианците от Вечните Ловни Полета, но той, макар и котката да била животното, що най-уважавал и тачел, отказал. Повели те тогаз разговор що го из тези земи води и каква помощ дири, та разказал той за своите неволи. Помислило котето, казало, че лисицата на прав път го е насочила и дала му торбичка кожена с гъби сушени и надпис "Влез" на нея, и го изпратило по живо по здраво със словата: "Път, който може да се извърви, не е истинският път". Уж продължил момъка, но от котешката билка ли (която застлала полянката с дим като гъста мъгла), от що ли, още на полянката му се приспало и в сън дълбок потънал той. Дълго ли спал, малко ли – не знаел, но сънувал как се е качил на гърба на сребърната лисица, що спасил, и тя го носи през поля и гори, планини и долини. Събудил се и потъркал учудено очи. Полянката, където видял котето, де била той не знаел – в подножието на една планина озовал се, а най-горе блестял дворецът прекрасен. Окуражен от близкия край на приключението поел той нагоре по стръмния склон към върха.

Добрал се най-сетне момъкът до мястото, където сияели Слънчевите палати. Потропал той на тежките двери, но никой не му отвърнал. Повторил и потретил ударите по вратите и ги бутнал с ръце, та зейнали широко разтворени. Пуст бил обаче дворецът, от никъде не се чувала ни глъчка, ни шум и само стъпките му отеквали из празните коридори. Обиколил той надлъж и нашир и най-сетне седнал уморен в библиотеката. Поседял що поседял на едно кресло, но решил да погледне дали сред книгите не ще да открие някакви указания що да стори, прекрасната девойка да намери. Разгледал се и посегнал към "Алиса Дъ Дзин", но ах какво било неговото смайване, когато книгата не помръднала от мястото си, а вместо това целият рафт потрепнал и потънал назад в стената, разкривайки една малка вратичка. Нямал даосът ключ, а заключена била вратичката, но отворил пакета сушени гъби, изял няколко и – о чудо! – затрептяла вратата като пролетна мараня и минал момъкът през нея. Тръснал глава веднъж-дваж да разсее видението и пред очите му се открила чудна гледка – стаята била празна... Е, не съвсем празна, защото едно легло имало в средата й, а в леглото посърнала лежала млада девойка, покрила лицето си с везана кърпа. Попитал я той защо е толкова тъжна, нима тя е най-прекрасната девойка на света, що живее тук, в Слънчевия дворец, и защо не открие прелестното си лице. При тез негови слова свалила си девойката кърпата и напукана кожа, като засъхнала кал да била, провидяла се отдолу и казала тя, че не това е нейното истинско лице (виж, тялото си било нейното (много хубаво при това)), но зъл шаман я омагьосал да изглежда така. Подала му след това едно вълшебно огледало, което показвало истинския й образ, и момъкът застинал в съзерцание. И наистина, огледалото повдигнало булото на Майя и в ръцете си момъкът съзрял най-прелестната девойка на света. Потънал в нейните сини очи и дълго време не намирал ни сили, ни желание да изплува в реалността. Видял той Любовта в нейния поглед и, решен на всичко да върне предишния й прекрасен образ, я запитал що да стори, та шамана да победи. Дълго говорило момичето и всичко му разяснило как над шамана да надделее, дарила го с едно кълбо, наглед конци прости, но всъщност плетка от косата й, та отново поел на път безспирен, обграден с трева, Даоса.

Преминал отвъд Мълчаливите Планини, където безсловесни твари обитавали и дори и дърветата, кога вятър тихо повявал, безшумно се движели. Никакъв звук не нарушавал покоя на тез планини и страшно и призрачно било там, затова сърцето на момъка забило радостно, кога достигнал до Морето на Забравата. Спомнил си думите на лисицата и потъркал косъма от опашката й, но вместо нея вълните му изпратили една елфическа ладия. Заплувал с нощния бриз и дори песните на русалките не заличили мислите по девойката в Слънчевия дворец. На техните послания отговарял той с музика, която лъчала от неговата душа; музика колкото чиста, толкова и прекрасна, защото възпявала неговата Любов, а ладията пригласяла с тихи плясъци. Трогнали се русалките от неговите копнежи и замлъкнали, та дори кога вятърът стихвал, помагали на ладията да следва своя път и не след дълго достигнал Странстващия Даос острова, посочен му от омагьосаната девойка. Слязъл той на пясъчния бряг, доволен, че на скитанията му край се вижда, и тръгнал към зеленеещия в далечината лабиринт. Достигнал до него и извадил последния дар, що получил. Пуснал кълбото и то започнало само да се размотава, към неговия враг да го насочва. Озовал се не след дълго в центъра на лабиринта и се изправил очи в очи със страшно чудовище – уж бик, но с глава човешка и плашещи очи. Но момъкът не би стигнал толкова далеч, ако се страхувал; от малък той овладявал древни тайни и можел да се превъплъщава в разни животни. Затворил очи, отправил молитва към Нефритения Император и бяла мъгла обгърнала тялото му, а движенията на бика се забавили и, когато мъглата се вдигнала, на мястото на Даоса стоял един прекрасен сибирски тигър. Изревал той победоносно и се хвърлил в битка смъртоносна. Земята треперела изпод копитата на бика, а парчета пръст колкото глава на минотавър се сипели наоколо, но тигърът избегнал ловко няколко атаки и с един удар на опашката прекършил гръбнака на чудовището, що се изправяло пред него. Строполил се бикът в агония, а момъкът побързал да възвърне образа си, та да довърши туй, що бил започнал. Без да гледа сразения си противник в очите, извадил той кинжала си сребърен и му главата отсякъл, а вътре намерил блестящата перла. Стиснал я той, та я смачкал и предсмъртен писък на болка и мъка преминал през земята, а ведно с този писък се случило нещо, що хората чакали дълги месеци. Да, първият слънчев лъч от толкова време насам погалил земята, а малко след това и слънцето засияло, та окъпало всичко живо със своето сияние.

Щастлив поел момъкът обратно към Слънчевите палати, без премеждия пътувал този път, сякаш природата го познавала и приветствала като спасител и приятел, а кога най-сетне стигнал, нова изненада го чакала там. Посрещнало го самото Слънце, ослепително сияещо в златна премяна и с лъчиста маска на лицето. Седнали, хапнали и пийнали, но неспокоен бил Даоса, все за девойката мислел, все за нея се оглеждал. Видяло Слънцето, че нещо му тежи на сърцето, запитало го какво е, и кога разбрало, усмихнало се, та свалило маската, а отдолу се показало лицето на девойката такова, каквото момъкът го видял в огледалото. Прегърнал я той силно, целунали се и разбрали, че един за друг са родени, та заживели щастливо двамата заедно в Слънчевия дворец.

На Слънцето (и може би на Лао Дзъ и Луис Карол, кой знае...)

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=6153






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 3099 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (7) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.