Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Зациклилата планета (статия) - Творчество
Зациклилата планета

Автор: Йордан Йорданов, вторник, 20 февруари 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Червената лампа с размерите на тридесетлитров бидон примигваше нервно. Неприятният звук на сирената огласяше тесния коридор, отразяваше се от гладките му стени и се връщаше още по-неприятен до ушите на Фьодоров. Фьодоров не възразяваше срещу това по две причини. Първо защото имаше чувството, че беше слушал тази сирена повече пъти, отколкото е вдишвал въздух през живота си, и второ защото тревогата не беше истинска, а само следствие от отварянето на главния портал. Фьодоров правеше разлика между воя на сирената при тревога и при други обстоятелства. Реално звукът беше един и същ всеки път, но човекът усещаше някаква вътрешна, понятна само на него разлика.

Фьодоров прекрачи прага и порталът се затвори херметически зад него. Изсъскаха обеззаразяващите системи и го напудриха с един куп химизми. После се отвори отсрещната врата, той мина през нея и свали тежкия си противогаз. Захвърли го до стената и подпря фотонната пушка на нея. Разкопча стегнатия колан с резервни пълнители и куп ненужни по принцип джунджурии, които обаче се случваше и да спасят нечий живот от време на време. Зави по десния коридор, премина през две приплъзващи се врати и влезе в огромното фоайе на квартирната зона. Изкуствената светлина почти наподобяваше следобедното слънце, макар лъчите му да огряваха повърхността на цели три километра над този таван. Огледа се за миг и взе решение. Тръгна към автоматизирания гама-детектор, машината го сканира за секунди и му предписа малка доза антиоксиданти. Фьодоров послушно изгълта хапчетата и се отправи към малкия бар в края на помещението. Водката вече го чакаше на плота, когато седна.

– Тежък ден? – Реджи беше готин барман, знаеше как да попита директно, но не и нахално за болежките на клиентите си.
– Трима убити. Един безследно изчезнал.
– Всичките от твоя отряд?

Фьодоров кимна. Не изпитваше тъга, нито угризения. Беше действал по устава и резултатите бяха такива, каквито бяха. Всъщност, той не изпитваше никакви чувства. Никога. Ежедневието му се повтаряше по строг шаблон: ставане от сън – оперативни задачи на фронтовата линия – прибиране в квартирната зона – водка – сън. Не знаеше кой ден е. Не знаеше коя година е. Не помнеше кога е започнала войната. Ала помнеше всеки свой изстрел. Живи приятели нямаше отдавна, а нови не си търсеше – така или иначе и те щяха да загинат.

Изпи водката и се прибра в стаичката си. Нивото на радиоактивност във въздуха беше приемливо, нямаше нужда от допълнителни хапчета. Седна за няколко минути пред холограмния проектор и се загледа в предаването…

● ● ●

Бандата хлапета гледаше телевизора и механично ядеше пуканки. Човекът от филма водеше тежък военизиран живот в твърде мрачни условия.

– Моника, подай ми дистанционното, моля те…

Едно момиченце подаде едно дистанционно на едно момченце. Момченцето смени канала.

– Джейсън, хайде да гледаме онова ново шоу…
– Ами, то е доста тъпо, вчера го гледахме с нашите.
– Тогава какво да гледаме?
– А защо трябва да гледаме нещо? Хайде да излезем да покараме колела, а?
– Откакто му купиха новото колело все иска да се събираме и да караме – подшушна едно ниско хлапе на едно още по-ниско хлапе.
– Добре де, и без друго няма нищо интересно за гледане. Да излезем с колелата…

Бандата изхвърча навън в топлия ден и яхна невзрачните си велосипедчета втора употреба, конструирани от нискокачествени сплави. Прелетяха покрай супермаркета, където стария Том скептично поклати глава като ги видя, и продължиха към единственото кръстовище в малкото градче.

През кръстовището често минаваха огромни камиони на път за Ел Ей и децата се “състезаваха” с тях с колелетата си… в рамките на двадесетина метра, след което тежките машини изфучаваха напред, движени от мощните си двигатели. Бандата се приготви на тротоара, чакайки поредния камион.

– На който му стиска, нека да дойде с мен – ухили се Мики, онзи с новото колело.
– Спри, опасно е!

Но Мики вече беше свалил колелото си на пътя и чакаше приближаващия се камион. Засили се малко преди машината да го достигне. Малкото остро камъче се вряза неочаквано в предната гума на велосипеда. В същия момент Мики се стресна от острата свирка на връхлитащия зад гърба му камион и леко кривна кормилото. Бандата хлапета чу приглушен трясък, последван от стърженето на нискокачествена сплав по асфалта…

● ● ●

Алън и Мери стояха прегърнати в неговата кола, надлежно паркирана на третия ред в автокиното. В момента на ужасната катастрофа (чиито детайли не бяха ни най-малко спестени от завладения от чувство за реализъм режисьор) и двамата направиха гримаса. После станаха свидетели на сърцераздирателната сцена с разплаканата майка на Мики, изповедта на местния шериф, изповедта на местния прокурор, изповедта на шофьора на камиона и изповедта на пастора от църквата. Не дочакаха края на финалните надписи, макар музиката да беше меланхолично-завладяваща. Алън запали колата и напуснаха киното.

– Този филм беше по-глупав дори от онзи, който гледаше бандата хлапета – каза Мери.
– Е, не бъди толкова скептична – усмихна се Алън.

Прибраха се в олющения си апартамент, взеха си по един душ и си легнаха (преди това повториха вечерята като съвестни американци). На следващия ден всеки стана, облече се, целуна другия по бузата и отиде на работа. Това се повтори още десетина хиляди пъти, като от време на време се прекъсваше от ходене на кино. Понякога се случваше близък роднина да умре. Понякога се случваше близка роднина да забременее, но никога не се знаеше точно от кого. Рядко имаше стрелба по съседната престъпна фамилия, занимаваща се с различни престъпни дейности. Понякога близък роднина ненадейно изгубваше паметта си и не можеше да си спомни собственото си име. Е, всички останали от родата го знаеха, но той не знаеше. Понякога социално-битовите проблеми на прислугата ескалираха до незнайни висоти и тогава напрежението сякаш струеше от стените на иначе кроткия и благочестив дом. Роди се следващото поколение. То израстна и даде път на по-следващото, а предходното умря. Това също се повтори няколко пъти. Понякога се случваше далечен роднина да си купи яхта, друг път – да взривят автомобила му. Няколко пъти. Вече никой не помнеше Алън и Мери. Те сякаш принадлежаха на един друг свят…

● ● ●

Кончита хрупаше псевдохранителното съдържание на найлоновото пакетче и втренчено гледаше три хиляди двеста петдесет и осмия епизод на любимия си сапунен сериал. Серията свърши с поднасяне на цветя на гробовете на Алън и Мери, които бяха починали от дълбока старост преди около хиляда и осемстотин епизода. Цветята бяха поднесени от деветимата им правнуци, всичките високи по метър и осемдесет, със сламено руси коси и светли очи, скрити зад еднакви слънчеви очила. И еднакъв изкуствен тен от подвижната гримьорна зад сцената.

Кончита изчака надписите да свършат, защото много харесваше финалната музика, избърса навлажнените си очи и отиде да почисти прахта от рафтовете в кабинета на господаря. Той щеше да се върне от офиса след около два часа и искаше да завари кабинета си изрядно излизан. Господарят обичаше да заварва нещата изрядно излизани.

Кончита се поколеба. Дали да използва прахосмукачката за 59,99 долара? Само че с нея трудно ще избърше високите полици… Може би просто едно парцалче, напоено с универсалния почистващ препарат за 12,99 долара? Ами той ставаше ли и за стъкло? Когато ставаше въпрос за почистване на стъкло, Кончита си предпочиташе спрея за стъкло за 32,99 долара. Онази нова белина за 17,99 долара, дето не беше просто белина, ами свръхбелина, също щеше да й влезе в употреба. Прозорците възнамеряваше да избърше с помощта на хитроумната нова четка за 24,99 долара.

Всъщност, замисли се Кончита, всичко това не ми трябва… Защото вчера господарят донесе ултра-мега-универсалния почистващ препарат за абсолютно всякакви повърхности, при това струващ само някакви си 239,99 долара. Тъй като господарят се беше обадил на онзи телефонен номер веднага след рекламата, успя да получи и шест свръх-гига-универсални парцалчета за бърсане, направени от козината на екологично чисти птицечовки, които при други обстоятелства биха му стрували допълнителните 39,99 долара.

Кончита се усмихна някак безгрижно и замечтано. Ех, каза си тя, сега вече чистенето се превръща в детска игра. Искаше й се готвенето също да се превърне в детска игра, но някак инстинктивно усещаше, че тази сфера на дейност принадлежи на някоя друга Кончита, в някой друг свят… Може би в света на Алън и Мери?!…

● ● ●

– Чудесно, госпожо Никълсън, вие имате отличния шанс да спечелите Голямата ни Награда, или в краен случай – някоя от многобройните ни утешителни такива!

Публиката в залата подсвиркваше и ръкопляскаше. Госпожа Никълсън стоеше права в масивната си рокля по средата на овална сцена. Намираше се зад малко, евтино, поставено на пода… нещо… служещо за място, но което можеш да поставиш микрофон и евентуално да се подпреш, но за нищо друго. Но иначе беше обилно украсено с несъчетаеми цветове. Из въздуха се носеше кичова музика, която можеше евентуално да служи за фон в евтин екшън, но за нищо друго. Стройният водещ й се усмихваше, разкривайки повечето от ослепителните си изкуствени зъби. Някой беше сложил малка папийонка на врата му, която би могла евентуално да служи за украсата на пудела на някоя баронеса, но за нищо друго.

– И така, Вие, госпожо Никълсън, се запознахте с възможните награди на нашата игра. Оттук нататък от Вас се иска само едно – да играете!

Публиката надигна вой от удоволствие – най-сетне наближаваше кулминацията на шоуто. Щеше ли тази жена, за която така или иначе на никой не му пукаше, да си тръгне оттук с модерен лек автомобил с всички екстри, или просто щеше да се сдобие с ненужна евтина бракма от битов тип?

По настояване на изкуствените зъби госпожа Никълсън се придвижи към голямото кичово колело в дъното на сцената. Под бурните овации на малоумната публика тя го завъртя и зачака да види какво ще се случи. Не можа да уцели сектора с Голямата Награда, но спечели няколко стоки, които не могат да се купят в обикновен магазин и чиито цени непременно завършват на 99. Публиката въздъхна разочаровано, но и насърчително, и продължи да аплодира госпожа Никълсън до самото й напускане на сцената (и дори и след това, защото помощник-режисьорът беше забравил включен знака “Аплодисменти”).

Блестящата усмивка се обърна за последно към всички присъстващи (и в залата, и пред екраните), благодари на спонсорите, поздрави майка си и пожела успех на кандидатстващите за участници в играта. Госпожа Никълсън не успяла да вземе Голямата Награда тази вечер, но кой знае – утре може би някой щяло да го огрее… Ако ли пък не – пращайте повече съобщения от мобилните си телефони и така ще повишите шанса да бъдете избран за участник или дори да спечелите директно Голямата Награда, или По-малката Награда. Или поне нещо ненужно, което не може да се намери в обикновен магазин и цената му завършва на 99. И така, приятна вечер на всички (малоумни), които ни гледаха днес, и до нови срещи!…

● ● ●

Фьодоров изключи холограмния проектор. “Промиват ни мозъците с тия глупости.” Съблече си дрехите и си взе душ. Винаги си взимаше душ, след като беше гледал ретропрограмите от социален тип, защото се чувстваше омърсен от тях. Въпреки това, на следващата вечер отново ги гледаше. Беше му станало навик и то почти на суеверно ниво. Смяташе, че ще го застрелят на другия ден, ако не изгуби няколко минути в гледане на вечерните пропагандни идиотщини. Странни неща е в състояние да си внуши човек…

Остави хавлията и се мушна под одеялото. Скоро заспа изтощен от боя в мъглата, продължил половината ден. В съня му го преследваха врагове, невидими снайперисти се опитваха да пронижат челото му с безшумните си фотонни пушки. Войници крещяха и стреляха напосоки. Кои бяха свои, кои – чужди, това той не разбираше. Тичаше в някаква гора, насочил пушката си напред. Чуваше тежкото си дишане. Парата от устата му се смесваше с мъглата и сякаш я правеше още по-гъста. Това туптене от сърцето му ли идваше? Спря до един паднал дънер и легна върху мократа настилка от гниещи листа. Тишината го обгърна. Може би битката се беше пренесла другаде? Трябваше да възстанови връзката с отряда… С кой патрулираше днес?… Не, не искаше да бърза, искаше да полежи тук. Само малко да полежи тук… Чувстваше се изморен. Защо се чувстваше изморен, само от един час беше на патрул? Не, чувстваше се изморен от войната, от цялата дълга война, която погълна живота му… Искаше само малко да полежи тук. Само малко и после веднага щеше да потърси отряда… Отпусна се.

Събуди се в леглото си. Не се чувстваше особено отпочинал, беше сънувал някакъв тегав сън. Замисли се, че може би от няколко години не се е чувствал особено отпочинал. Махна с ръка и стана. В стаята беше топло и донякъде уютно. Изми лицето си и се облече. Излезе, мина през фоайето и кимна на Реджи, който зареждаше бара си за довечера. Отиде в оръжейната, където съответният персонал услужливо беше прибрал, почистил и презаредил оръжието му и подновил цялата му екипировка. С отработено хиляди пъти движение закопча тежкия колан около кръста си, надяна противогаза на главата си и преметна пушката през рамо. Пред херметичния портал го чакаше новата му оперативна група – шест младежи, които май още не се и бръснеха. Двама от предния ден и четирима нови, на мястото на убитите. Те козируваха стегнато и единият му предаде запечатаната папка със задачите за деня. Фьодоров кимна и я взе. Усещаше как една веничка пулсираше в окото му и копнееше да се пръсне. Излязоха и порталът изсъска зад тях, докато се затваряше. Следваше трикилометровият преход до повърхността. Провериха оръжието си. Фьодоров въздъхна и запали цигара. Поредният ден. Поредните бъдещи трупове. Очите му се затваряха. Чувстваше се адски, адски изморен…

--
© Йордан Орлинов Йорданов. Всички права запазени.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=6250






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2985 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.