Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Какво не е наред с българския футбол? (статия) - Български футбол, Спортен обзор
Какво не е наред с българския футбол?

Автор: Ангел Генчев, събота, 07 април 2007.

Публикувано в Статии :: Спорт; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

(фенски обзор с елементи на разсъждение)

Може би по-подходящо заглавие за тази статия е "Какво е наред в нашенския футбол?", но някак си не звучи толкова представително. Така или иначе, резилът на трикольорите срещу Албания преля поредната чаша на търпението на българския футболен запалянко, в това число и моя милост - от които чаши за съжаление се налага да имаме в изобилие - и за пореден път ме накара да се замисля какво не е наред.

Още повече, междувременно отмина и поредното безлично "вечно дерби".

А то май не е само едно нещо - по-скоро стоножката на футбола в бяло-зелено-червено куца с около деветдесет и девет от наличните си крайници.

Много отбори, малко конкуренция. Всеки почитател на родния футбол е наясно, независимо дали иска да го признае или не, че у нас има два "гранда" - Левски и ЦСКА - и още един до три силно играещи отбора на сезон. За традиционно присъствие при вторите през последните години можем спокойно да отбележим Литекс, а своите моменти имаха (и имат) и софийските, и пловдивските железничари, както и Славия - с което общо взето закриваме графата на "големите" отбори у нас. Общо шест. Остатъкът от "А" футболната ни група, която за кратко чак носеше и претенциозното наименование Висша лига, се допълва от значително по-слаби тимове. И "събитието" Черноморец Бургас (София), което е на път да завърши сезона с отрицателни точки и отрицателна голова разлика от измеренията около или над сто (в настоящия момент - минус 72).

Не е въпросът в това, че имам нещо против по-слабите отбори - напротив, изключително симпатизирам и на мъжките момчета на Ясен Петров, и на коравата Родопа на Войн Войнов, и на Рилецо, и на Ботев, макар и от години да не е това, което трябва да бъде, и на Вихрен, Марек или Берое. Проблемът е в броя им - или по-точно, обемът на първия ни ешелон. Ако направим равносметка на сезона на един "гранд", ще излезе следното:

От общо тридесет мача в "А" ПФГ:
- 2 "вечни дербита"
- 2 до 6 мача срещу сериозен съперник
- 2 до 4 мача срещу "корав" съперник
- 18 до 24 мача, които могат да се окачествят в диапазона между разходка и тренировка.

Какво следва от това?

Слаби противници, слаба форма. Нито хандбални резултати от типа на еднобоя Левски - Черноморец Бс (Сф), нито разходката на ЦСКА във Варна, например, могат да спомогнат с нещо играчите да достигнат ако не върхова, то прилична форма. Абсолютно уверен съм, че при двустранна игра момчетата и на Станимир Стоилов, и на Стойчо Младенов, или пък на Люпко Петрович изливат поне два пъти повече пот, с повече старание. И то се вижда най-добре в Европа, а не на "дербитата", където така и така и двете страни са в едно и също състояние. Но за европейската равносметка малко по-късно, сега малко сравнение:

България не е единствената футболна страна с подобно разграничение още във "висшия" ешелон. Даже обратното - малко държави могат да се похвалят с конкуренция от нивото на островния Премиършип, ако въобще има такива. Но е сред сравнително малкото с толкова рязко разграничение и подобно съотношение. Даже се сещам само за една - Шотландия.

В Шотландия почти пълният набор трофеи попадат в ръцете на Глазгоуските грандове Селтик и Рейнджърс. У нас - ЦСКА и Левски. Далеч назад остават най-вероятните "изненади" - стабилните Абърдийн и Хартс - които печелят от време на време по нещо, но пък редовно играят в евротурнирите, и тимове с по-епизодични изяви от типа на Килмарнък например. Пак позната работа - Литекс, Славия, Локотата. Колкото до останалите отбори, те играят приличен футбол, като тук-там препъват по някой от гореспоменатите - да не изреждам вече имена. Каква обаче е разликата?

Разликата е в това, че шотландците отдавна са му намерили цаката, докато ние се чудим и маем. Scottish Premier League се състои от дванадесет отбора, които, обаче, играят помежду си по четири пъти. За да е пълно сравнението, нека направим и тяхната равносметка за произволен гранд:

От 44 мача в SPL:
- 4 "вечни дербита"
- 12 до 20 мача срещу сериозен съперник
- 8 до 12 мача срещу "корав" съперник
- 8 до 20 мача срещу по-слаб съперник, като е редно да отбележим, че тази бройка да достигне наистина двадесет е почти невъзможно, а за тренировки и разходки дума не може да става.

Причината за последното е, че един по-слаб отбор от своя страна играе не десетина като при нас, а около тридесет мача срещу стойностни противници, което няма как да не го държи на върха на достъпната му форма и възможности.

Същото важи и за втората им дивизия, която се състои от едва десет отбора. И докато у нас от "Б" в "А" група обикновено влизат "кръводарители", то конкуренцията за единственото място с директна промоция от шотландската League 1 е жестока, а второто място води до плейоф с предпоследния от Висшата лига.

Малко мачове, още по-слаба игра. Докато срещите със значително по-слаби състави се отразяват по-видимо върху техническата форма на играчите, то малобройните срещи в българската футболна действителност окончателно "довършват" и физическото им състояние. Няма какво да се лъжем - отдавна големите отбори от цивилизования футболен свят не играят само по тридесет и пет - тридесет и шест мача на сезон. За справка, през миналия сезон Блекбърн е изиграл 47 официални двубоя, без дори да участва в евротурнирите. А и досега пропуснах да отбележа, че за единствената ни купа сериозните мачове се случват най-рано около четвърт-финал, т.е. са един-два за тим. И, въобще, дълбоко се съмнявам, че някой следи с особен интерес развоя и преди финалните кръгове - напълно резонно, когато естествените фаворити, или по-точно резервите и юношите им, приемат в мачове с предизвестен завършек малки отбори от различните краища на футболната ни страна.

Купите - колкото повече, толкова повече боеспособни състави. Но и този проблем горе-долу е превъзмогнат в белите футболни държави, и то не от вчера - изключая в Испания и Италия, доколкото за последната с известни условия можем да приемем, че все още има добър клубен футбол, силните първенства се дооформят от поне два турнира - държавна купа и купа на Лигата.

Още едни гърди напред са англичаните - освен споменатите два, на Острова се играят и други турнири, като състава на участващите в тях включва различен набор клубове от по-долните дивизии. Това доста хитро решение позволява и на по-малките отбори, трудно пробиващи в късните кръгове на Купата на Англия или Купата на Лигата, да се обиграват на турнирни начала, а също така и - което съвсем не е маловажно - да промотират талантливите си кадри, една от няколкото съществени причини английското първенство да не се залива безразборно с чужденци (с някои малки, или по-скоро мастити изключения).

Къси скамейки. Юноши и резерви. Като заговорихме по принцип за талантливи кадри, няма как да не стигнем и до резервната скамейка, детско-юношеските школи и трансферите – но за последните отново малко по-късно. Никак не е в реда на нещата при две-три контузии и/или някое наказание в кой да е от по-представителните ни тимове да настъпва същински апокалипсис, да се появяват състезатели на съвсем нетипични постове, дълбоки резерви, неиграли от месеци, или пък младежи, непомирисали официален двубой. На фона на слабото ни първенство тези авангардни решения може и да не представляват особен проблем, но ако нещата се променят малко, да не говорим в Европа, последиците могат да бъдат доста неприятни.

Ясно е, че футбол се играе от единадесет души плюс до три от седем резерви, безспорно е и това, че голямата част от тях са “твърди титуляри”. Отново на запад са намерили не едно, а четири решения, на две от които има някакви беззъби наченки и в нашата действителност – юношеска лига и наемни договори (междуклубни или за отделни играчи). Останалите варианти са първенство на дублиращите състави, и – на последно място, но не и по важност – втори отбори, състезаващи се в по-долна дивизия. Всички те се реализират точно с тази цел – хем да няма футболисти, закотвени по скамейките и пипащи топка само на тренировъчните сесии или като резерви за пет или десет минути, хем младите таланти да се обиграват в редовни мачове.

Не зная, наистина, на какво ниво е юношеското ни първенство, но гледайки мъжкото, и замисляйки се колко от отборите ни имат реална школа, а не про форма, съм твърде дълбоко скептичен към качеството му. Но, разбира се, поне за най-малките друго решение няма.

Наемната политика сама по себе си не е цяр – дори и по-невзрачни отбори няма да вземат произволен футболист под наем, освен ако не са съвсем закъсали. Тя е по-скоро допълнение към останалите възможности. Лига на резервите пък не може да се събере, тъй като единични тимове имат чак толкова играчи. Затова остава най-резонният въпрос – защо поне онези изредени по-горе шест нямат Б-състави в и без това непретенциозните ни “Б” или “В” групи? Спомням си, че беше повдиган преди някоя година, но така и не срещна разбиране – а логиката е твърде проста, те имат и нуждата от повече избор, и възможността да го поддържат. Краткият паралел тук може да се направи пък с Испания, където участниците в евротурнирите също са горе-долу известни. Там Реал Мадрид и Барселона имат дори по три състава, по-изтъкнатите тимове – по два, като резервите участват напълно редовно във втора-трета дизивия и съответните купи. Евтино, но ефективно.

Еврофиестите. Изключително ми е неприятно да го напиша, но през последните вече петнадесет ли станаха години батакът в българския клубен футбол лъсва в цялата си прелест именно в Европа. И то не защото нямаме талантливи футболисти, напротив, но просто само талант не стига. С изключение на страхотния рейд на Левски до четвърт-финала за Купата на УЕФА и легендарната победа на ЦСКА на “Анфийлд”, колкото и да се мъча, се сещам за няколко красиви мача и от там нататък – провал след провал и изтормозени надмогвания над някакви неизвестни отбори. Дори и дебютът в Шампионската лига за мен е по-скоро исторически момент, отколкото спортно постижение – не заради катастрофалните резултати като изражение, колкото заради недобрата игра (дори в предварителните кръгове).

Няколко думи и за трансферите. Донякъде е радостно, че мъничко понамаля притока на знайни и незнайни сръбски, африкански и южноамерикански имена със спорни футболни качества – не беше много отдавна времето, когато се внасяха буквално на конвейр. Нерадостното е, че като че ли има още какво да се желае. А и като цяло, на българския трансферен пазар кипи някакво прекомерно оживление и еуфория – футболисти се купуват едва ли не на пакети, след което обикновено се оказват излишни или неподходящи, и биват я препродавани, я освобождавани. Доста странна практика, която често ме оставя в недоумение.

Националният. Слабо първенство, слаб представителен тим. Най-накрая и поводът за размисъл. Всъщност много от написаното по-горе важи и тук, особено частта за резервите. Ако оставим настрана неподходящия тандем начело и неговите откровени селекционни и тактически недоразумения, остава горчивият факт, че всъщност изборът на национали е толкова ограничен, че без легионерите се свежда до съвсем миниатюрен кръг имена, и то ако са в прилична форма. Още повече, че Литекс и ЦСКА в настоящия момент играят с доста титуляри-чужденци, докато Левски застаря, въпреки митичното си подмладяване.

По-лошото е, че и играещите в чужбина футболисти няма да са вечно млади – рано е, наистина, да се мисли за замяната на Бербатов или Мартин Петров, но на терена вече има някои бити карти, а алтернативите им са малко...

Е, и в крайна сметка – рибата все пак мирише откъм главата. За съжаление – две думи, които май повтарях твърде често – народната мъдрост обикновено е общовалидна, и затова ще да е мъдрост. Мислех да включа и няколко думи за неща като ужасяващото състояние на терените, или малко особено мнение за съдийството, но тъй като текста и сега стана твърде дълъг, ще попрескоча към заключението.

Футболната ни цаца понамирисва като че ли и на клубно ниво – от известно време следя без никакво любопитство съревнованието между двата ни гранда в закупуването на автобуси, боядисването, строежите на арки и каквото още беше там, въобще изключително важни за закъсалия ни футбол събития. Обикновено ми става смешно, но понякога и малко тъжно. Специално пък за стадионите, най-хубаво би било на местата и на двата да видим по един модерен, нов, европейски такъв. Но едва ли...

Колкото до БФС, последното ми същинско впечатление от тях е новата им сграда – и то защото случайно минах от там. От Батето насам централното ръководство на българския футбол е толкова апатично, че не намирам дума, с която да го сравня. А все пак, ако от някъде трябва да произлезе някаква промяна, то е точно от там...

Или може би точно там?

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=6480






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 3300 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (74) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.