Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Микеланджело Буонароти (1475–1564) (статия) - Изкуство, Художници
Микеланджело Буонароти (1475–1564)

Автор: Александър Арсов, вторник, 14 октомври 2003.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Микеланджело Буонароти!!! Какви мисли нахлуват в главата ти, читателю, когато чуеш това име (или по-скоро когато го прочетеш на екрана на монитора)? В следващите няколко небрежно “драснати” реда аз ще ти разкажа за мислите, които обсебват моето съзнание при споменаването на това име (между другото не е онзи Микеланджело от “Костенурките нинджа”).

Никак няма да е пресилено, ако се каже че Микеланджело Буонароти е един от най-гениалните хора, които някога са се раждали на планетата Земя (изкушавам се да кажа “и в целия Млечен Път”). Самотен, необикновен гений, надарен с невиждан замах и сила, които не могат да се сравнят с нищо преди или след него, Микеланджело още приживе получил прозвището “титанът с четирите души”, защото бил едновременно скулптор, живописец, архитект и поет.

Микеланджело се появил на бял свят на 6 март 1475 г. в селцето Капрезе, недалеч от Флоренция. Баща му, Лодовико Буонароти Симони, бил dolce far niente (приятен безделник), който малко след раждането на Микеланджело загубил работата си като кмет на Капрезе и всъщност почти никога вече не получил добра работа. Майка му, Франческа Миниато дел Сера, била с много крехко здраве и затова малкия Микеланджело бил даден на жената на един каменар, за да го откърми. Много години по-късно той се шегувал, че е всмукал любовта към мрамора още с това мляко.

Микеланджело имал щастието да прекара младежките си години в люлката на италианския Ренесанс – Флоренция. Между 1450 и 1550 г. този град бил центърът, в който се събирали, разговаряли и спорели художници, мислители, поети, политици, писатели и учени. Общото между всички тях била манията им по древногръцката култура и изкуство. Микеланджело искал да стане художник и въпреки протестите на Лодовико, на 13 години той постъпил в ателието на флорентинския живописец Гирландайо, за да се учи. Две години по-късно Микеланджело напуснал, тъй като смятал, че е научил от Гирландайо всичко, което има за научаване. По-съществената причина обаче била твърде силното му влечение към скулптурата. През целия си живот, въпреки твърде разнообразните си творчески постижения, Микеланджело се смятал преди всичко за скулптор.

Най-доброто място, където можело да се учи скулптура във Флоренция била градината на Лоренцо ди Медичи, наричан Великолепни. Там се намирала най-голямата колекция антични статуи, а учител на Микеланджело в скултурата станал Бертолдо ди Джовани, който пък бил ученик на прочутия скултор от XV в. Донатело (нали вече сте наясно, че не си говорим за “Костенурките нинджа”). Маестро Бертолдо внушил на ученика си почит към античните форми и в ранните творби на Микеланджело се чувствало, че той черпи вдъхновение от тях, но се усещало и нещо уникално и необикновено, което щяло да го изведе до неподозирани върхове в изкуството на скултурата (и не само в това изкуство). Необикновеният талант на младия скулптор направил силно впечатление на Лоренцо Великолепни и той му отворил широко вратите на своята резиденция. В това почти вълшебно място Микеланджело се запознал с всички велики мислители на своето време, научил много за изкуството и покровителството и се докоснал до древната научна мисъл и изкуство. Лоренцо бил първия покровител (работодател по-модерно казано) на Микеланджело и, което е по-важно, той се превърнал за него в бащата, който Лодовико никога не успял да бъде.

За съжаление през 1492 г. Лоренцо умрял и Микеланджело трябвало да напусне градината със скултурите и маестро Бертолдо. Това много го разочаровало и той дълго време нямал вдъхновение за работа. През това време Микеланджело се преселил временно в света на мъртвите – в манастирската болница “Санто Спирито” във Флоренция той правел дисекции на мъртвите, които били докарвани в болницата. Това разбира се било незаконно, защото Светата Римокатолическа църква не позволявала да се оскверняват така телата на покойниците. Това обаче никак не спряло Микеланджело да научи много за строежа на човешкото тяло – знания, които по-късно били извънредно ценни при рисуването и ваянето на голи фигури.

В началото на 1496 г. Микеланджело вече бил в Рим, където две години по-късно изваял прочутата си “Пиетa” (pieta, ит – състрадание). Тази скулптура, представляваща Дева Мария с мъртвия Христос, който лежи в скута и, е един от най-големите шедьоври на световната скулптура. Няма патетични жестове! Няма сълзи! Ни вопъл, ни стон! И все пак страданието на Мадоната, съсредоточено в погледа върху отпусната ръка на Христос, се чувства толкова силно. В това според мен е силата на изкуството въобще – не е нужно да си учил, да знаеш или да разбираш нещо специално. Необходимо е само да си човек и да чувстваш.

С “Пиетa” на Микеланджело са свързани и някои интересни легенди, които не мога да не отбележа. Когато скулптурата била поставена в “Св. Петър” никой не можел да повярва, че такова съвършенство може да се сътвори от едва 23-годишен скулптор. Казват, че ядосаният Микеланджело се промъкнал през нощта, за да изсече името си върху лентата на Дева Мария. Това е единствената му творба с подпис. Вгледайте се в лентата на Дева Мария и ще го видите. Освен това противниците на Микеланджело, признавайки техническото съвършенство на творбата съскали ехидно: “Въпреки всичко неестествено е, че майката е представена по-млада от сина си!”. Микеланджело, който стоял наблизо и чул забележката им, отвърнал: “Изворът на красотата и правдата не остарява никога...”. Нямали какво да му отговорят!

От Рим Микеланджело се прехвърлил в Сиена, където изваял няколко големи фигури за местната катедрала и в 1501 г. се завърнал във Флоренция. Градската управа веднага му възложила да извае статуя на Давид – един от най-прочутите библейски герои. Днес гипсови отливки на тази изключително популярна скулптура могат да се видят във всяка академия или музей по цял свят. Тя била създадена при доста интересни обстоятелства, почти случайно. Един некадърен флорентински скулптор трябвало да извае образа на някакъв пророк от дадения му от флорентинската община мраморен блок. Той обаче нищо не можал да направи и само развалил блока, който струвал цяло състояние. За да спаси колегата си, Микеланджело се наел от разваления мраморен блок да извае библейския овчар. Така се появила на бял свят една от най-прочутите скулптури. Микеланджело работил над “Давид” повече от две години и когато го завършил, той бил поставен на градския площад пред флорентинската “Синьория”, а по-късно бил прибран в Академията и на мястото му било поставено негово точно копие от бронз, което мнозина туристи с ниска обща култура смятат за оригинала.

“Давид” на Микеланджело е висок над 4 метра и представлява младият библейски овчар с прашка в едната ръка и камък в другата в момент, когато е изпълнен с решимост да се изправи срещу великана Голиат и да го победи. Тялото на Давид може да ни се стори на пръв поглед като една необикновено стегната и жива творба на Античността, докато не стигнем до главата, където виждаме една духовна сила, която Античния свят никога не е познавал. Според Микеланджело подвигът на Давид е решението му да се изправи срещу Голиат, а не самата победа над великана. Именно затова овчарят е представен в момента преди битката (а не след нея стъпил върху главата на Голиат, както “Давид” на Донатело например), с решителен и горд поглед, който алегорично се оприличава с Флоренция. Не може да не се отбележи, че Микеланджело е направил ръцете и глава на “Давид” твърде големи за тялото. Не е възможно да е направил грешка – той е познавал пропорциите на човешкото тяло до съвършенство. Вероятно е искал да ни каже, че Давид е младеж в периода на възмъжаването, а младежите на тази възраст често са с неправилни пропорции, тъй като телата им се променят много бързо (някои си остават с неправилни пропорции и след това, но това вече е друга тема).

През 1505 г. Микеланджело отново бил в Рим, където страдащият от мегаломания папа Юлий II имал за него една меко казано грандизона поръчка. Той искал за себе си гробница с 40 големи мраморни фигури, която да не отстъпва по величие на Египетските пирамиди. Микеланджело изготвил проект, който папата одобрил и изпратил скулптора в Карара лично сам да си избере мрамора. Микеланджело прекарал 8 месеца в Карара заедно с работниците, когато Юлий II се отказал от първоначалния проект и от него в крайна сметка останали статуите на Мойсей и двама роби. “Мойсей” е великолепен шедьовър, с който Микеланджело сътворил своето най-съвършено олицетворение на силният човек, чиято воля за власт и мощ не познава никакви граници.

През 1508 г. Юлий II решил да украси тавана на Сикстинската капела с фрески и сметнал, че Микеланджело е най-подходящият човек за тази работа. Легендата гласи, че това му било подшушнато от Донато Браманте – ренесансов титан в архитектурата, който бил ревнив към успехите на Микеланджело и се надявал той да се провали като живописец. Юлий намирал таванът на Сикстинската капела за твърде скучен и старомоден – златни звездички на син фон. Той искал фигури. Микеланджело не искал да приема поръчката. Опитал се да убеди папата, че той е скулптор, а не художник и да го остави да работи по гробницата. Юлий обаче бил непреклонен и в крайна сметка Микеланджело трябвало да приеме работата. Той трябвало да покрие с фрески таван с размери 40Х14 метра, т.е. 560 квадратни метра. Освен това той трябвало да нарисува и множество други фигури по страничните стени и ъгли.



Друга голяма трудност за Микеланджело бил факта, че той не познавал фресковата техника, кояро е особено трудна. Фреските се правят направо върху стената или тавана, като трябва да се използват само специални бои от стрити минерали. Боята се смесва с дестилирана вода и се нанася върху прясно измазана с вар стена, докато е още влажна. Боята се смесва с варта, втърдява се и става част от стената. Така фреската може да се премахне само с чук. В процеса на работата Микеланджело научил много за фресковата живопис, защото непрекъснато срещал трудности – ако мазилката е прекалено мокра боите просто ще се стекат по стената, а ако е прекалено суха боята няма да се смеси с варта и ще се напука.

Въпреки безбройните трудности Микеланджело стиснал зъби и неговия мрачен гений повел ръката му по гладките стени. Повече от 4 години той прекарал върху специално скеле на повече от 20 метра над земята в робски труд. Работел почти изключително сам, тъй като не можел да се примири с посредствената работа на другите. Чираците само миели четките и смесвали боите. Работата била много тежка. Микеланджело работел на специален стол, на който се облягъл и подпирал главата си на него. Болките в гърба му ставали непоносими, дрехите почти изгнивали на гърба му, боя пръскала по лицето му. На всичкото отгоре Юлий непрекъснато го тормозел и забравял да му плати. Веднъж дори го ударил с бастуна си.

В края на краищата, когато, измъчен и болен, с изкривен за цял живот врат Микеланджело слязъл от скелето пред погледите на съвременниците му се разкрила гледка, която не можела да се сравни с нищо сътворено от художник преди или след него. Върху тавана на Сикстинската капела се появили 343 човешки образа и фигури нарисувани от гениалния майстор без ничия помощ! Фреските по тавана изобразявали различни библейски сцени: “Отделянето на светлината от мрака”, “Отделянето на водата от сушата”, “Сътворението на Адам”, “Грехопадението” и др. В ъглите между отделните композиции той изписа тела на силни младежи, а в дванадесетте сводести арки – замислени пророци и буйни сибили.

Днес повечето хора споменават първо тавана на Сикстинската капела, когато става въпрос за Микеланджело. Той е шедьовър на който човек просто не може да не се възхити. Вярвам, че Микеланджело е бил вътрешно убеден (въпреки всички трудности), че Сикстинската капела ще бъде делото на живота му. Вижте “Сътворението на Адам” – безспорно най-прочутата фреска от тавана. Ръката на Човека почти докосва ръката на Бога. Между пръстите им сякаш преминава искра и Бог създава човешката душа, която да се всели в прекрасното тяло. Като цяло потонът на Сикстинската капела утвърждава страстното единство на човешкото тяло, ум и дух, но думите са безсилни да изразят възхищението...

През 1520 г. Юлий вече бил покойник, а кардинал Джулио Медичи, който по-късно станал папа под името Климент VII, възложил на Микеланджело задачата да извае скулптурите на неговите знатни роднини Джулиано и Лоренцо Медичи за параклиса “Сан Лоренцо”, където се помещавала фамилната гробница на знаменитото флорентинско семейство. Както винаги Микеланджело се справил блестящо с възложената му задача, като в образите на Джулиано и Лоренцо изтъкнал не толкова портретната прилика, колкото разликата в характерите на двамата. Когато двете големи статуи били готови Микеланджело ги поставил в плоски ниши над саркофазите на двамата благородници. Върху капаците на самите саркофази изваял четирите си прочути алегорични фигури – “Нощта” и “Денят” (при Джулиано) и “Зората” и Здрачът” (при Лоренцо), чрез които изразил обхваналия го песимизъм за нещастията на родината, гърчеща се в железните обятия на “светата черква”.

Когато поетът Паоло Строци видял готовата гробница на Медичите, той толкова харесал “Нощта”, че и посветил стих, в който прославял идването на деня след спокойния, безметежен сън на нощта. Микеланджело като видял, че замисълът му не бил разбран ясно дори от поета, му отговорил със следния стих:

“По-добре да спиш,
по-добре да си камък
в този срамен и престъпен век!
Съдба завидна е да не усещаш
и да не живееш!
Затова, моля те – мълчи!
Не ме събуждай...”


В началото на 30-те години на XVI в. Микеланджело отново трябвало да се премести в Рим – този път завинаги, поради интригите след убийството на Алесандро Медичи. Тук, вече почти 60-годишен, “титанът с четирите души” написал най-нежните си сонети посветени на неговата недокосната любима – Витория Колона, които са един от върховете в поезията на целия Италианския ренесанс.

В 1534 г. новият папа Павел III дал на Микеланджело званието “главен скулптор, архитект и живописец на Апостолическия дворец” и му поръчал да изрисува на стената на Сикстинската капела “Страшният съд”. Тъй като не познавал половинчатите неща Микеланджело се нахвърлил върху новата задача с огън и страст. В неговите мисли “Страшният съд” трябвало да се превърне в символ на ужаса, който очаква всеки потисник или измамник, поробител или подлец; един паметник на справедливстта, в която Микеланджело винаги твърдо вярвал. Колкото таванът е весел и жизнерадостен, толкова “Страшният съд” на олтарната стена е мрачен и потискащ. В центъра на гигантския стенопис Микеланджело изписал Христос-съдията, който обаче прилича повече на Луцифер – в неговия израз не се чувства никакво милосърдие; там блести само жаждата за възмездие. Около Христос са изобразени десетки тела на грешници, летящи към огнената бездна. Когато Микеланджело завършил “Страшният съд” той вдигнал истинска буря от възмущения в душите на “добрите католици”, които сметнали голите тела на Христос и грешниците за твърде безнравствени. Затова наследникът на папа Павел III заповядал да ги “облекат”. И ето, с печалната задача “да поправи” творбата на Микеланджело се заел второстепенния майстор Даниеле да Волтера. Когато римските граждани научили какво става в Сикстинската капела, те заклеймили папата с подигравките си, а маестро Даниеле получил прозвището “гащаря”! До 1762 г. голите фигури на “Страшният съд” били непрекъснато “дообличани” от още няколко папи и въпреки това гигантската фреска не могла да бъде развалена. Геният надживял посредствеността! Дори и най-върлите “моралисти” и противници на голите тела признавали, че върху олтарната стена на Сикстинската капела се е родил вечен шедьовър.

Със “Страшният съд” Микеланджело направил всичко в живописта за което въобще някой можел да мечтае. В късните години от дългия му и бурен живот той работил главно като архитект. Разбира се, Микеланджело се занимавал с архитектура не от вчера. Така например в 1530 г. той проектирал великолепното стълбище за една флорентинска библиотека – аз лично точно така си представям Stairway to Heaven на Zeppelin. По-късно в Рим той завършил започнатия от Антонио ди Сангало римски “Палацо фарнезе”, проектирал самостоятелно черквата “Сан Джовани дей Фиорентини” и изготвил проектите на градската врата “Порта Пия”.

Безспорно връхната точка на Микеланджело като архитект е куполът на “Св. Петър”, замислен от неговия заклет враг Браманте. И днес куполът смайва с огромните си размери (диаметър почти 40 метра) и чистата си линия. Малко известен факт е, че куполът, който виждаме днес е завършен от римския архитект Дела Порта след смъртта на Микеланджело. Проекта на Дела Порта се различава малко от оригиналния замисъл на Микеланджело и затова често неговото име незаслужено остава в сянката на титана.

Микеланджело умира на 18 февруари 1564 г. на почти 89 години – изключителна за времето си възраст. По негов завет тялото му е пренесено и погребано във флорентинската “Санта Кроче”.

Изкуството на Микеланджело откликнало като могъщо ехо в целия XVI в.; то продължава да вълнува умовете и сърцата и до днес. Микеланджело често е заявявал, че счита скулптурата за по-висше изкуство от живописта и винаги се подписвал “Микеланджелоскулпторе”. Винаги недоволен от себе си – сигурен белег на гения – Микеланджело много страдал от физическата си грозота, причинена от неговия приятел Пиетро Ториджани, който му счупил носа с юмручен удар през младежките години. Може би затова предпочитал и самотата. Микеланджело бил суров и строг човек, който си спечелил много повече смъртни врагове отколкото истински приятели през дългия си живот. Сигурно е обаче само едно – “титанът с четирите души” е оставил ярка следа в четири области на световното изкуство – мраморният блок (може би само Бернини от по-късните епохи може да се мери с него в скулптурата, но това е друга история, която ще разкажа в някоя друга статия), фреската, сонета или архитектурните проекти – всички те са намерили едно от своите гениални превъплъщения изпод чука и длетото, четката или перото на Микеланджело Буонароти.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=840






Допадна ли ви този материал? (71) (3) 22303 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (6) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.