Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Джордж Болет (1914-1990) (статия) - Биография, Класическа музика
Джордж Болет (1914-1990)

Автор: Александър Арсов, неделя, 29 април 2007.

Публикувано в Статии :: Музика; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Защо започнах да пиша статия за този човек, след като дори не знам как се пише името му на български?! Някои франкофонски настроени люде настояват за Жорж Боле, други, вероятно изхождайки от факта, че неговата популярност е много по-голяма в САЩ, отколкото в останалата част на света, казват Джордж Болет. Трети трансформират първото му име на Хорхе... може би защото е роден в Хавана (знам ли?!), а после го комбинират с всяка от двете фамилии. Абе, въобще, голяма лудница е около името на този човек. Аз ще използвам варианта “Джордж Болет”, осланяйки се на англоезичното произношение на името. А сега, преди да сте оклюмали глави и захъркали гръмко, бързам да премина към далеч по-интересните факти за живота, кариерата и личността на този наистина гениален човек и ако към последните редове на този опит за статия все още сте будни, аз ще съм един много доволен човек.

Джордж Болет е роден на 15 ноември 1914 г. в кубинската столица Хавана. “Знаех, че искам да бъда пианист ,откакто сестра ми ме заведе на един рецитал, когато бях на четири и половина.” Малко по-късно, пет годишен, той започва да взима първите си уроци по пиано – отново от сестра си Мария. Дете-чудо, Джордж Болет изнася първия си рецитал на 9 години, на 10 вече е солист на филхармонията на Хавана, а на 12 е приет в престижния институт “Къртис” във Филаделфия, където учи при главно при Дейвид Сапертън, но взима и допълнителни уроци при Мориц Розентал, Йозеф Хофман и Леополд Годовски. След завършването на “Къртис” през 1934 г. следват неговите дебюти в Европа (Амстердам, 1935 г.) и Carnegie Hall, където в публиката освен неговите учители присъстват още Рахманинов и Хоровиц. Близо 50 години по-късно Джордж Болет става директор на Клавирния факултет в “Къртис”, като е едва третия човек заемащ този пост след Хофман и Рудолф Серкин. Впрочем, между 1968 и 1977 г. той е професор и в университета в Индиана. Преподавателската дейност, обаче (както и диригентската), така и не успяват да заемат съществено място в живота му. Тук, не за друго, а за да поспоря със себе си, ще ви кажа, че това не е точно така. Ще си позволя да наруша хода на времето за момент, за да ви кажа, че през 1984 г. A&E Network излъчва поредица от три предавания озаглавени Bolet Meets Rachmaninoff, в които Болет води майсторски клас с шестима млади пианисти не върху какво да е, а върху прочутия със своите трудности (технически и художествени) Трети концерт на Рахманинов.

Блестящата кариера, която се очертава пред Джордж Болет, обаче, е прекъсната от избухването на Втората Световна война. Първоначално той се връща в Куба, където служи при президента Батиста, а впоследствие е изпратен в САЩ като военен аташе. През 1944 г., като редник в Американската армия, заминава за Япония, където през 1946 г. дирижира първото в тази страна изпълнение на “Микадо” – световна неизвестна комична опера в две действия по музика на Артър Съливан и либрето на У. С. Джилбърт.

След Втората Световна война се зареждат години на неизвестност за Джордж Болет, които нямат нищо общо с многообещаващата кариера, която се е очертавала в края на 30-те години. Ангажиментите му са малко, почти изключително в САЩ, стилът му се заклеймява като “твърде виртуозен”, а на страстта му към музиката на Ференц Лист, крайно непопулярна по онова време, се гледа с пренебрежение, дори с презрение. Той прави малко записи и то за почти неизвестни фирми. Макар и с известни проблясъци – като например неговото изпълнение на Втория концерт на Прокофиев от 1952 г., признато единодушно за шедьовър (впрочем, през 1949 г. в Ню Орлиънс Джордж Болет прави тъй да се каже “втора премиера” на този неизпълняван 20 години концерт) – през този години Джордж Болет сякаш не съществува за световното клавирно изкуство. Или поне по нищо не се отличава от милионите други обикновени пианисти. Интересен факт от този период на живота му е и записа на клавирния саундтрак към биографичния филм за Лист “Песен без думи” през 1960 г.

Джордж Болет обаче с основание може да цитира небезизвестните думи на Густав Малер “моето време ще дойде”. И неговото време наистина идва, макар и късно – вече почти 60-годишен (25 февруари 1974 г.) Джордж Болет изнася рецитал в Carnegie Hall, който изведнъж го изважда от “годините на пренебрежение”, както се изразява един критик. За щастие този рецитал, по всяка вероятност е един от най-великите рецитали, които въобще някога са били изнасяни, е запазен на запис и беше издаден от PHILIPS в тяхната титанична (100-томна!) поредица Great Pianists of the 20th Century, където 10-ти и 11-ти том са посветени на Джордж Болет. Тук ще си позволя да се спра по-подробно с риск да отегча читателя.

Самата програма на този рецитал е меко казано впечатляваща и още по-меко казано феноменално изпълнена – Шаконата на Бах-Бузони, 24-те прелюдии на Шопен, три виртуозни транскрипции на музика от Йохан Щраус-син (две на Карл Таузиг и прочутите "Арабески върху На хубавия син Дунав”, дело на Шулц-Евлер). Истинският бисер тук обаче е транскрипцията на увертюрата към операта “Танхойзер” направена от Ференц Лист и изпълнена от Джордж Болет по неподражаем начин, който, поне аз, не мога да си представя, че някога ще бъде надминат. Легендата гласи, че дори самият Лист трябвало да прави пауза, за да си почива, когато свирел тази транскрипция – дори на него му идвали в повече тези близо 16 минути и половина. В изпълнението на Джордж Болет обаче паузи няма. С по-подробно описание не смея да се заема. Само ще добавя, че според мен дори и нищо друго да не беше оставил след себе, а само това изпълнение, той щеше да се нареди сред легендите на клавирното изкуство на 20-ти век.

През 1978 г., на 63 години, Джордж Болет подписва първия в живота си договор с голяма звукозаписна фирма – DECCA. Преди смъртта да лиши света от неговия гений (16 октомври 1990 г., Калифорния) той прави редица записи (33 диска по-точно) за британската компания, които го увърждават безапелационно като един от титаните на 88-те клавиша и може би е по-подходящо прозвището “последния романтик” да бъде приписано на него, а не на Владимир Хоровиц. Сред тези записи централно място заемат деветте диска с музика на Ференц Лист, по отношение на която Джордж Болет е признат за един от най-проникновени интерпретатори откакто съществува звукозаписната техника. Странна ирония на съдбата е, че точно музиката на Лист, заради която е бил отричан на младини, прави от Джордж Болет легенда в края на живота му и то точно в тези късни записи, които са напълно лишени от каквато и да е показна виртуозност (подчертано бавни темпа, звучност и емоционална дълбочина, за която впрочем мнозина пианисти не могат и да мечтаят), заради която той също е бил слаган в графата на обикновените пианисти. Спомням си много добре първия ми “сблъсък” с Трансцедентните етюди на Лист – 12 великолепни пиеси, коя от коя по-красиви и по-предизвикателни – записани от Джордж Болет през 1985 г. и траещи повече от 70 минути общо. Първоначално ми се сториха изключитлено странни – дали заради тон режисьорите на DECCA, дали заради рояла, дали заради мястото на записа (една малка църквица в Оксфорд вместо обичайното студио), дали заради самия Болет (за съжаление не съм слушал по-ранния му запис на тези великолепни етюди). В този запис те са в много бавно темпо и с необичайни акценти и динамики. По-силно от това обаче, което иначе, при някой друг, би ме разочаровало, беше едно епично и благородно чувство, което напълно ме покори и което така и не успях да чуя при Арау, Кампанела, Берман, Цифра, Березовски, Овчинников, въпреки всичките достойнства на техните изпълнения. Мисля, че никой друг не е допринесъл повече от Джордж Болет Ференц Лист да бъде смятан за гениален композитор, вместо за най-обикновен виртуозен шарлатанин, целящ с творбите си нищо повече от евтиното впечатление и още по-евтиното благоговение на публиката, която в крайна сметка си е най-обикновена тълпа.

Освен Лист тази поредица записи за DECCA включва още и значителен брой творби на Шопен, Брамс, Рахманинов, Дебюси, Франк и Шуман – както за соло пиано, така за пиано и оркестър. Няма да се спирам подробно на тези записи, защото мисля, че те трябва повече да се слушат и по-малко да се говори или пише за тях. Все пак бих искал да благодаря на всички онези пирати (най-вече Marston – да са живи и здрави тези момчета!), благодарение на които днес разполагаме с множество записи от концерти на Джордж Болет от по-ранните му години – особено на Шопенови творби (“Аз съм Шопенист”), които никога не е записвал в студио. Наистина тези записи често са с ужасно качество, нерядко записвани с някое джобно диктофонче от съответния “аудио контрабандист”, но това няма и не може да има каквото и да е значение за истинския ценител на клавирното изкуство, който още от първите тонове вече е наясно, че му предстои едно необикновено изживяване.

Легендарни днес са неговата способност да свири изумително виртуозни и тежки творби, като парафразите на Годовски на Шопеновите етюди и “Прилепът” от Йохан Щраус син (които е разучавал със самия него) или вече споменатата клавирна транскрипция на увертюрата към Вагнеровата “Танхойзер” направена от Ференц Лист, без каквото и да е разсвирване или подготовка. Между другото, с тази гениална творба е свързан един твърде интересен факт, убедително доказателство за тази негова способност. Наскоро RCA бяха особено любезни да издадат един безценен диск (Rediscovered Liszt Recital) с неиздавани досега записи на Джордж Болет направени през 1972/73 г. в Ню Йоркското Студио А на фирмата. В този “чисто нов” Листов рецитал е включена и въпросната увертюра на Вагнер-Лист. Изпълнението е фантастично и напълно съизмеримо с това от рецитала в Carnegie Hall година по-късно. Интересното е как се е стигнало до неговото записване. На 16 юли 1973 г. Джордж Болет тъкмо бил приключил записа на умопомрачително трудната (дело на Рахманинов) клавирна транскрипция на Скерцото из “Сън в лятна нощ” на Менделсон и Polka de V. R. (отново на Рахманинов, но този път негова собствена композиция), когато решил да седне на пианото и просто да направи една бърза репетиция на “Танхойзер” преди да си тръгне от студиото. Изсвирил цялата увертюра (16 минути и половина – да ви напомня!) блестящо и с такава виртуозност и емоционална градация, че когато я слуша човек косите му първо настръхват, а после побеляват! Техниците били абсолютно неподготвени за такова чудо и само стандартната процедура да работят две машини едновременно спасила това изпълнение-шедьовър за поколенията – на едната едвам успели да хванат първата нота, а на другата пропуснали първите осем минути. Впоследствие само монтажът от записите на двете машини дал възможност за възстановяване на цялото изпълнение, макар че то било изсвирено без абсолютно никакво прекъсване.

С легендарен ореол е обвита и изпълнителската техника на Болет и по-специално неговата лява ръка, която и в най-трудните пасажи остава напълно независима от дясната. Той често казвал, че двете ръце на пианиста трябва да се развиват независимо една от друга. Това е може би основната причина изпълнения му винаги да са с особено богата звучност, станала негова запазена марка през годините. Това придава една особена проникновеност, която не можете да чуете при един Хоровиц например.

Няма как да не спомена и още една черта на Джордж Болет, която малцина притежават – неговата изумителна способност да разучава и запаметява (наизуст!) за броени дни творби, които се свирят от много малко хора (ако въобще се свирят от някой) и които самият той понякога не е имал намерение да свири повече от няколко пъти. Тук могат да се споменат например Клавирния концерт опус 9 на Джон ЛаМонтейн (атонална творба), Фантазията “Шванда” на Ейбрам Чейсинс и грандиозния “Романтичен концерт за пиано” в ми мажор на Джоузеф Маркс, който самият Болет определя като “любим” в едно свое интервю.

Що за човек обаче е бил Джордж Болет? Освен гениален пианист и проникновен интерпретатор на музиката на Ференц Лист, нямащ нищо общо с клоуни като Лазар Берман или Гьорги Цифра, както вече стана ясно. Как да откриеш човека зад музиката? Как да го отделиш от гения? Възможно ли е въобще това? Отговорът е: да, възможно е и въпреки че не ми е по силите, аз ще се опитам да го направя. Ще се опитам да ви разкажа какъв характер се крие зад външния вид на Джордж Болет, който повече би прилягал на някой буканиер от XVII в., холивудска звезда от 30-те или 40-те години на ХХ в. или преуспяващ южноамерикански предприемач от което време си изберете.

Джордж Болет отлично е съзнавал своя гений и многократно е заявявал, че е “роден пианист” без обаче никога да влага и капка злоба към всички онези нещастни хорица, които блъскат ежедневно по 11-12 часа и накрая пак си остават най-обикновени пианисти, които с лопата да ги ринеш. Всички онези, които са имали щастието да го слушат на живо са знаели, още щом внушителната му фигура заеме мястото си на рояла, преди да е прозвучал и един тон, че ги очаква необикновено преживяване. И рядко са оставали разочаровани.

Малцината познавали го лично си спомнят един сериозен, самоуверен човек, говорещ винаги бавно и с дълбок глас, любезен с всички, но без да губи и капка от собственото си достойнство; отегчаващ се от музикалните критици и способен да говори по-скоро за последните модели автомобили, отколкото за музика. Накратко, човек, създаващ усещането за една далечна и недостижима личност, пред която всякакви ласкателства ще се сблъскат с непреодолима ледена преграда. Неговото сериозно изражение по време на изпълнение му е спечелило и някои обвинения в антиемоционалност, но те очевидно са направени или от глухи хора или от такива без сърца.

Болет е бил известен също така със страстта си към пурите, официалното облекло (дори за запис в студио се явявал с костюм и вратовръзка) и предпочитанията си към малко нетрадиционни марки рояли – докато повечето пианисти залагали на добре познатия звук на Steinway, Джордж Болет винаги държал на Bechstein и особено на Baldwin SD-10 – на този концертен роял са направени най-хубавите му записи за DECCA.

Дори в смъртта си Джордж Болет е известен и всъщност дори уникален, защото е единствения засега наистина легендарен пианист починал от СПИН, причина за който са били по всяка вероятност хомосексуалните му наклонности. Въпреки не малкото критики, които съм прочел за късните му записи за DECCA, когато ги слушам си мисля, че думите по негов адрес “най-великият пианист в Западното полукълбо” не са никак преувеличени съвсем не защото са казани от един друг титан на пианото – Емил Гилелс.

--
Вляво: Обложка на двойния диск Great Pianists of the 20th Century Vol. 10, включващ легендарния рецитал в Carnegie Hall през 1974 г.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=6728






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 4431 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (4) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.