Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Из пиратските хроники: II. Карибско море през XVI в. (статия) - История, Мореплаване, Пирати
Из пиратските хроники: II. Карибско море през XVI в.

Поредици: Из пиратските хроники

Автор: Александър Арсов, четвъртък, 13 септември 2007.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

В статията си за буканиерите може би създадох погрешното впечатление, че преди бумът на пиратството, който те осъществяват през втората половина на XVII в., Карибско море е било спокойно и подходящо за разходки с яхта. Нищо подобно. Там само загатнах за пиратството през XVI в. и тъй като за неговия най-легендарен представител – Френсис Дрейк – писах преди... доста време, тук бих искал да ви представя една по-обща картина на този исторически феномен, който несъмнено е изиграл своята роля като един своеобразен предтеча на бурните времена през XVII в. Нека първо обаче да се върнем чак в края на XV в., защото цялата история води началото си именно оттам.

На 12 октомври 1492 г. Христофор Колумб открил Америка. Всеизвестен факт? Не съвсем. По-точно – не „открил”, а „се натъкнал” и не Америка, а един от Бахамските острови. Както и да е, това било достатъчно, за да сложи началото на една нова историческа епоха – Великите Географски открития. Името е дадено от големия изследовател Александър фон Хумболдт, който явно е бил непоправим романтик, защото „Великите Географски открития” не само не са открития, ами в тях няма и абсолютно нищо велико. Христофор Колумб, Вашку да Гама и Фернандо Магелан са били движени преди всичко от ненаситна алчност за всичко, което в Европа можело да им донесе печалба – на тях и най-вече на кралските особи, по чиято поръчка са действали. Няма да навлизам в подробности, но все пак този разказ за пиратството трябва да започне с Христофор Колумб.

Ето какво пише генуезецът в корабния дневник на 13 октомври 1492 г. – на другия ден след “откриването”:
„Забелязах — и не само аз, — че мнозина индианци си пробиват носа и в така направения отвор поставят къс злато. Те разменяха златото, което очевидно за тях нямаше никаква стойност, срещу стъклени маниста, и то с голяма охота…“ Когато дочул туземците да говорят за някакво царство на юг, „гдето кралят ядял и пиел от големи блюда от чисто злато“, той завършва: „Натам ще отплаваме в най-скоро време!“

Корабният дневник би могъл да ни послужи като безпристрастен и неподкупен свидетел и за следващите дни.
Понеделник, 15 октомври 1492 г.:
„И тук индианците ни посрещнаха с дарове. Ние тутакси попитахме за злато и узнахме, че на един остров, който се намирал още по-далече на юг, туземците носели златни гривни на краката и ръцете си.“
Вторник, 16 октомври 1492 г.:
„Аз открих още един голям остров, който нарекох Фернандия. Злато тук не намерихме.“
Четвъртък, 18 октомври 1492 г.:
„На Саомето ние не намерихме нито злато, нито град, нито някакъв крал.“
Четвъртък, 1 ноември 1492 г.:
„Туземците ни донесоха плодове, изпреден памук и папагали. Ала аз забраних на моите хора да приемат каквото и да било, та да научат индианците най-сетне, че ние търсим само нукай — това е индианското название на златото — или пък било то и сребро.“

Извинявам се на читателя за тази дълга поредица цитати, но те, макар и извадени от контекста, са твърде показателни за това какво преди всичко е търсел Колумб в Новия свят. Той предприел още три пътувания до там и макар че коренното американско население било заставяно да плаща сурови данъци под формата на злато, бленуваните реки от скъпоценния метал така и не потекли към Испания. Като известна компенсация за испанската корона, Колумб понякога изпращал в Европа индианци, които бивали продавани на робския пазар в Севиля. И така, великият откривател на Америка и герой на историята всъщност е бил най-обикновен пират и роботърговец.

В първите десетилетия на XVI в. за Америка настъпили апокалиптични времена, защото натам се отправили хора, пред които генуезецът изглежда направо като светец – най-големите сухопътни пирати в историята на човечеството. Испанците. Тъй нареченото “откриване на Америка” се оказало по-скоро нейното закриване. Пълчища обеднели благородници и откачени авантюристи се изсипали от Испания към Новия свят, привлечени от несметните богатства, които обещавала Конкистата. Испанците нахлули с кръст в едната ръка и меч в другата, спасявайки душите на бедните неверници чрез физическото им унищожение. Кортес и Писаро изличили почти напълно от лицето на земята великите индиански цивилизации на ацтеките и инките. Крале и папи били жадни за несметните богатства на новооткрития континент и не подбирали средствата, с които да се докопат до тях. В името на кръста и светата католическа вяра били позволени всякакви безчинства, включително и геноцидът. Според известния испански историк и мисионер от онова време Лас Касас от 300 000 жители на остров Хиспаньола (днешния Хаити) по време на откриването му, в 1496 година били останали живи 200 000, в 1508 година само 60 000, а едно преброяване в 1548 година показало, че техният брой е едва 500. Ситуацията на континента не била кой знае колко по-различна. Останалите живи индианци били докарани до просешка тояга и експлоатирани като работна сила в мините за благородни метали. През XVI в. четири пети от европейските запаси на злато и сребро идвали от испанските колонии в Америка. Любители на цифрите са изчислили, че в периода 1500–1800 г. тяхното количество възлиза на 90 000 тона, т. е. по 300 тона на година. Не е зле, а?

Още през 1494 г. – забележете, само две години след “откриването”! – с договора от Тордесиляс Испания и Португалия, двете всепризнати по онова време колониални сили, си поделили Новия свят горе-долу така, както близо четири века и половина по-късно Сталин и Хитлер си поделили Полша – просто теглили една черта на картата. С изключение на днешна Източна Бразилия, цяла Америка се падала на Испания, докато Португалия получила контрол на изток от въпросното разделение, което включвало и цялата търговия с Азия. С изключение на Испания, за всички останали европейски държави Америка била забранена земя – под страх от отлъчване от църквата те нямали право дори да навлизат там, камо ли да търгуват с нея или да я колонизират. Тордесиляският договор бил една одобрена от Негово Римокатолическо светейшество лудост, обречена на неуспех още от самото начало. Френският крал Франсоа I възкликнал: “Бих искал да видя предписанието в Завета на Адама, което ме изключва от подялбата на света!”, a английската кралица, Елизабет I, по-късно направо заявила, че не признава папската була, която дава на испанците каквато и да е власт в Западна Индия (по онова време така наричали Америка) – това че били минали покрай някои брегове и дали имена на някое и друго географско понятие, не им давало никакви права. След Реформацията през 1517 г. протестантството бързо се разпространявало из Европа, властта на папата намалявала и владетелите на останалите монархии можели не само да си позволят подобни реплики, но и да покровителстват, явно или не, разбойнически настроените си поданици.

Испанските каравели и галеони били до такава степен натъпкани с американско злато и сребро, че нямало как морското разбойничество да не процъфти. Испански документи съобщават за един френски корсар, който принудил Колумб, на връщане от третото си плаване (1498–1500), да потърси убежище на остров Мадейра в Източния Атлантик. Името на този човек е останало неизвестно, но случката е доста показателна за ранната поява на пиратството. През първата половина на XVI в. особено се отличили френските пирати. Първоначално те действали в европейски води – между Азорските острови и Пиринейския полуостров, – където причаквали движещите се поединично или на малки групи (системата на конвоите още не била открита) испански кораби, които идвали от Америка. През 1521 г. Жан Анго от Диеп плячкосал три испански каравели, които нищо не подозиращи се носели към Севиля. Две години по-късно Жан Фльори видял сметката на други три каравели, едната които носела невъобразимо богато мексиканско съкровище – подарък за испанския крал от Ернан Кортес. Сред плячката на Фльори обаче имало нещо много по-ценно от златото и среброто – комплект карти за морските пътища в Карибско море, които испанците държали в най-строга тайна. Както винаги предприемчиви люде, френските пирати надули ветрилата и скоро вече нападали испанските кораби непосредствено в Карибско море.

Още в началото на XVI в., след като морският път към Централна Америка станал известен, по множеството острови в Карибско море започнали да се заселват англичани, холандци и най-вече французи. Сред тях доминирали хугенотите, повечето от които пристигали като обикновени заселници и плантатори, за да избягат от религиозния фанатизъм, който ги заплашвал в Европа. Когато испанците, смятащи континента и всички острови за своя собственост, за пореден път им “подпалвали чергата”, хугенотите се обръщали към пиратството като начин на отмъщение. В историята е останало особено жестокото нападение срещу колонията на френските хугеноти (всички били изклани) във Флорида през 1565 г. извършено от известния испански войник и колониален администратор Педро Менендес.

Пиратският занаят в Карибския басейн привличал като магнит всякакви типове – авантюристи, избягали матроси и войници, индианци. Те се заселвали по островите, които предлагали достатъчно храна – плодове, миди, риба, птици, костенурки – и идеални убежища за леките им лодки, с които бързо достигали до морските пътища на испанските плаващи съкровищници и ги ограбвали. Иди ги гони после из многобройните протоци между островите. Испанците с омраза говорели за “лютеранските корсари”, като така придавали екзотична и загадъчна религиозно-фанатична окраска на разправиите в Новия свят. Някои изследователи смятат, че още от това време датира прочутата фраза “братя от брега”, с която се предполага, че всички неиспанци (главно французи, но не само) се обединявали в омразата си към Испания. Тези пиратски общества са едни своеобразни предтечи на буканиерските колонии през XVII в., макар че не са имали техните мащаби и организация. Все пак сред тях има дори и нападения на големи испански пристанища, които напомнят грандиозните буканиерски операции век по-късно. През 1555 г. например, група френски пирати, предвождани от Жак дьо Сори и Франсоа льо Клер, изненадващо, дръзко и отчаяно атакували не какво да е, а точно Хавана. Плячката била скромна, защото губернаторът и по-голямата част от населението били духнали навътре в сушата, но градът и околностите му били подложени на истински терор. Разбойниците убивали безмилостно всички заловени испанци, осквернявали църквите, а накрая опожарили града и изчезнали яко дим.

Френските пирати, повечето родом от Сен Мало, Диеп и Брест, особено се отличили и като капери покрай европейския бряг. Френският крал, Франсоа I, щедро им издавал каперски писма да нападат испански кораби, тъй като се опитвал да ограничи влиянието на Хабсбургите, които му дишали във врата. За това свое благоволение кралят получавал една десета от плячката. Тя се определяла от кралски офицер, който се качвал на борда веднага след акостирането на каперския кораб – преди това никой моряк нямал право да слиза на сушата, нито някой външен да се качва на борда. В крайна сметка Франсоа I бил принуден да прекрати каперския си бизнес, след като в няколко последователни войни Карл V го разбил. Повечето френски капери се прехвърлили окончателно в Карибско море и се превърнали в обикновени пирати. Рискът си оставал същият независимо дали грабели за краля или за себе си.

През втората половина на XVI в., макар че не липсвали френски и холандски морски разбойници, главните герои на пиратската сцена в Карибско море били английските “рицари на сполуката”. Френсис Дрейк, Джон Хоукинс, Уолтър Ралей и Мартин Фробишър невинаги са действали толкова успешно, колкото писателите от Викторианската епоха се опитват да ни убедят, нито са били водени толкова често от идеалистичен патриотизъм, изследователска страст или защита на протестантството от адските пламъци на католицизма, колкото от вездесъщото сребролюбие на обикновения човек, но все пак са останали в историята като забележителни джентълмени на пиратството. Интересно е, че и четиримата произхождат от добри семейства и съвсем не са някакви прошляци – Дрейк бил племенник на Хоукинс, който пък бил син на известен търговец, корабопритежател и джентълмен от Плимут със солидния връзки; Фробишър, родом от Йоркшир, бил отгледан в Лондон от чичо си – рицар, който инвестирал на поразия в… морски сделки, тъй да се каже; Ралей пък произхождал от аристокрацията на Девоншир. Висшето английско общество гледало на грабителството по море – легитимно каперство или чисто пиратство – като на занаят достоен за джентълмен. И това бил сериозен бизнес, в който били замесени финансово огромен брой компании, инвеститори, акционери, че и директно Британската корона понякога.

Елизабет I е била забележителна жена – безспорно един от най-великите владетели, които Англия някога е имала. По ирония на съдбата най-способният наследник на бленувалия за син Хенри VIII (1497–1541) се оказала дъщеря му, Елизабет, която се възкачила на трона през 1558 г. и управлявала с желязна ръка 45 години. Това бил период, през който отношенията между Англия и Испания били особено обтегнати, между двете монархии царяла политическа и религиозна враждебност. Английските морски джентълмени имали съществено участие в този конфликт по най-различни начини. Елизабет била внимателна и преди 1585 г., когато чашата на търпението преляла и войната между Испания и Англия била обявена официално, не подкрепяла открито своите сънародници пирати, но зад паравана на дипломатическите любезности не само била на тяхна страна, но и често поемала (заедно с още куп висши благородници) финансирането на експедиции с чисто пиратски характер. Такъв бил случаят с околосветското плаване на Френсис Дрейк (1577–80), който имал дързостта да опустоши испанските пристанища на тихоокеанското крайбрежие – нещо, което дори не било хрумвало на никого преди него. Тази одисея направила Дрейк английски национален герой и му донесла невиждана слава, макар че испанският посланик в Лондон вдигал вой до небесата той да бъде наказан за пиратските си безчинства. Вместо това Елизабет го посветила в рицарско звание, в замяна на което получила половината от безобразно богатата плячка, оценявана на 2 250 000 златни лири стерлинги. Всички останали инвеститори в експедицията гушнали 4700 % печалба. През XVI в. да се “опърли брадата на испанския крал” явно било доста доходна работа.

Останалите трима от гореспоменатия квартет английски джентълмени също били удостоени с рицарски звания, но те ги получили главно заради активното си участие през 1588 г. в разгромяването на Непобедимата (?!) армада – един безумен опит на испанския крал, Филип II, да превземе Английските острови. Дрейк бил първият от четиримата, който се сдобил с титлата “сър” и най-прочутият, но все пак и останалите заслужават няколко думи, най-малкото заради разнообразната си дейност, която обхваща не само пиратство и се простира далеч извън Карибския басейн. Несъмнено Елизабетинската епоха е била интересно време, бъкащо от колоритни и разностранно надарени личности. Както с великолепен сарказъм се изразява немският изследовател Хайнц Нойкирхен: “Пирати и роботърговци, издигнали се до лордове и адмирали — страница от английската история.”

След Дрейк най-забележителната фигура сред английските sea dogs на XVI в. бил неговият чичо – Джон Хоукинс. Той бил един от първите роботърговци, които карали “черно злато” от Западното крайбрежие на Африка към испанските владения в Америка. През 1562–63 г. било първото му такова пътешествие, което било толкова успешно, че го направило най-богатия човек в Плимут. За второто сред инвеститорите била и Елизабет I. При продажбата на робите обаче, Хоукинс срещал значителни трудности с испанските губернатори, защото официално на тях им била забранена всякаква търговия с чужденци и по този начин те си слагали “главата в торбата”. Този напрегнат бизнес с молби, увещавания и заплахи дошъл до логичния си катастрофален край при третото пътешествие на английския роботърговец, което било осъществено през 1567–69 г. заедно с Дрейк.

Експедицията се състояла от шест кораба, които през октомври 1567 г. отплавали към Африканското крайбрежие. Още там нещата тръгнали на зле – осем моряци намерили смъртта си от отровните стрели на местните племена, а плячката била само шепа негри. Все пак, в Сиера Леоне късметът му се усмихнал. Хоукинс се съюзил с местните главатари при една племенна разпра при условие, че ще задържи всички военнопленници като роби. През юни 1568 г. роботърговската ескадра достигнала Карибите с около 500 роби по палубите. Този път Хоукинс се сблъскал с открита враждебност във всички испански пристанища – Рио де ла Хача, Санта Марта, Картагена, – където се опитал да си пробута черната стока. Наложило се да обстрелва крепости и да сваля дебаркационни команди, за да принуди испанците да търгуват и като за капак – край западните брегове на Куба го връхлетял страхотен ураган, който не успял да потопи нито един кораб, но пък повредил всичките. Хоукинс се отправил за ремонт към Сан Хуан де Улуа – пристанището на Вера Крус, където се събирал годишният добив на сребро от цяло Мексико, преди да бъде натоварен на конвоите за Испания. На испанците вече им бил дошъл акълът как да прекарват през Карибско море и Атлантика несметните американски съкровища. На 16 септември 1569 г. малката английска флота навлязла – призори и под фалшив флаг – в испанското пристанище и то било превзето преди гарнизона въобще да се усети какво става. Късметът на Хоукинс обаче явно бил забягнал някъде из Карибските острови, защото още на следващата сутрин пристигнала флота от 12 испански кораба, които трябвало да охраняват американските съкровища по пътя им към Хавана и нататък през Атлантика. Испанците уверили, че ще пуснат англичаните да си ходят по живо, по здраво, след като си приключат ремонта и този път Хоукинс допуснал грешка, която нямала нищо общо с късмета – позволил на испанските кораби да акостират до неговите. Напрегнатото примирие не продължило дълго. На 23 септември испанците атакували. Английската флота била подложен на жесток артилерийски обстрел и се наложило да бяга през рифовете в открито море. Спасили се само два кораба, а около две трети от англичаните (общо около 300 души) били убити или пленени. Останалите отплавали за Англия, но благодарение на оскъдните провизии и болестите само двайсетина човека достигнали живи до нея. Сред тях били Хоукинс и Дрейк, които били жадни за отмъщение и изпълнени с омраза към испанците повече от всякога.

Този инцидент значително влошил отношенията между Испания и Англия. В годините между 1570 и 1573 Френсис Дрейк, използвайки за съюзници френски хугеноти или избягали африкански роби, тренирал плячкосване на поразия в Новия свят за сметка на испанците. Макар че успехът на Дрейк бил променлив, Порто Бело, Номбре де Диос и един керван натоварени със съкровища мулета си изпатили здраво, а геройският му статус в родината бил осигурен. Това подготвило почвата за околосветската авантюра, която го направила (освен рицар) и вицеадмирал на флотата на Нейно Величество. Хоукинс също не стоял със скръстени ръце по въпроса за отмъщението на испанците. През 1571 г., след като изработил испанския посланик, за да получи информация, той взел дейно участие в разкриването на заговора на английските католици срещу Елизабет I. По-късно (1577 г.) станал ковчежник на кралската флота и неин основен реформатор през Елизабетинската епоха. След смазването на Армадата Хоукинс бил автор и на доста оригиналната за времето си (и не особено успешна обаче) стратегия за морска блокада при Азорските острови, където испанските плаващи съкровищници били причаквани с не особено добри намерения.

Един от участниците в блокадата бил и Мартин Фробишър. На младини, през 60-те години на XVI в., той се занимавал с каперски набези върху френски кораби в Ламанша, а по-късно се правил на изследовател и колонизатор в Северна Америка. И в двата случая неуспешно, тъй като бил обладан от истинска мания за търсене на природни съкровища. Дейното участие на Фробишър през 1588 г. му донесло рицарско звание. С тази блокада при Азорските острови е свързана и легендарната история на Ричард Гренвил, която се е превърнала в апотеоз на геройството и дори е възпята от Тенисън в неговата поема Revenge – така се казвал корабът, с който Гренвил станал едва ли не национален герой. През септември 1591 г. той водил 15-часова битка с 15 испански галеона, докато накрая корабът и 190-членния екипаж се предали на испанците, които наброявали към 5000 души. Раненият Гренвил починал няколко дни по-късно на борда на испанския флагман. Що се отнася до Уолтър Ралей, той е свързан още по-малко с пиратството. Фаворит на Елизабет I (удостоен с рицарско звание през 1585 г. по неизвестни причини), дързък придворен интригант, луд авантюрист преследвал мита за El Dorado, Уолтър Ралей e останал в историята преди всичко като ексцентрична и екстравагантна откачалка. Той бил известен с доста твърдата си политика към Испания и по време на изследователските си експедиции хич не се свенял да напада испанска собственост на чисто пиратски начала, когато имал тази възможност. Така например през 1594 г. пристанището Сейнт Джоузеф на Тринидад отнесло боя.

Не липсвали и куриози, какъвто е случаят с английския капитан от Саутхемптън Робърт Рининджър. Заедно с още четири други английски кораба, той нападнал край Европейския бряг испанския галеон “Сан Салвадор” и го плячкосал по пиратски. След това изпратил златото в Лондон и се оправдал, че това не било морско разбойничество, а компенсация за това, че преди време един испански кораб му бил конфискувал товара. След кратък размисъл Английското правителство го оправдало, върнало му капитанското право и го назначило на доходната длъжност митнически инспектор в Саутхемптън. Заслужава си да се спомене и Томас Кавендиш, който е чудесен пример за това как се следват стъпките на големите. Макар и много по-малко известен от Дрейк, десет години след него Кавендиш станал третият човек обиколил земното кълбо, като копирал точно пътешествието на именития си предшественик. Испанците отново здраво си изпатили, защото, за разлика от Кавендиш, не си били взели никаква поука отпреди десет години. След като се завърнал, Елизабет I посетила пирата на борда на кораба му и според клюките на испанския посланик казала: “Кралят на Испания е куче, което лае, но не хапе. Не ме е грижа за него, докато той пълни корабите си със злато и сребро за мен.”

Както виждате, откъм морски разбойничества XVI в. никак не е бил скучен, и то далеч не само в Карибско море. Колоритните личности са твърде много, за да бъдат споменати всички. В тях неделимо се преплитат обикновено пиратство, каперство, колонизация, изследователски мисии и какво ли още не. Често френските, холандските и особено английските пирати са били с доста... неопределен статут тъй да се каже. Всички те обаче са гласували “за” тлъстата плячка и “против” Испания, която в края на XV в. е започнала една непосилна за нея, обречена на кървав неуспех колонизация и експлоатация на цял един континент. През XVI в. испанските колонии осезаемо са губели силата и богатствата си, но това е било само генерална репетиция за ерата на буканиерите през XVII в. – най-грандиозната в историята на пиратството, – която окончателно е пратила колониалното величие на Испания в историята.

--
Илюстрации: Елизабет, Дрейк и Хоукинс - гравюри от края на XVI - началото на XVII век.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=188283#188283






Допадна ли ви този материал? (4) (0) 8277 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (19) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.