Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Няколко думи за България и Европа от музикална гледна точка (статия) - Българска музика, Класическа музика, Панчо Владигеров
Няколко думи за България и Европа от музикална гледна точка

Автор: Александър Арсов, неделя, 23 септември 2007.

Публикувано в Статии :: Музика; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Това е нещо средно между репортаж от мястото на събитието, музикална история и лично мнение. Основната му част е написана върху музикалната беседа, която се състоя в зала “Филип Кутев” на Съюза на Българските композитори на 12 август 2007 г. и най-вече върху великолепното слово на Владимир Владигеров, племенник на един от най-големите български композитори – Панчо Владигеров (1899 – 1978). Отдавна не ми се беше случвало да се гордея, че съм българин. Ето, че сега стана точно така. Затова искам да споделя с вас няколко думи за България и Европа от музикална гледна точка, като веднага искам да подчертая, че между думите на Владимир Владигеров и моите мисли рязка граница не мога да направя. Освен това, от политика и дипломация (опазил ме Господ!) разбирам точно толкова, колкото и от атомна физика и макар че не разбирам кой знае колко повече от музика – оценявам я (и изкуството въобще) като един безценен универсален език и белег най-голямото възможно признание за един човек. Или за една държава.

Предполагам, че всички сте чували прочутата рапсодия “Вардар” на Панчо Владигеров. Най-малко нейният вариант за оркестър от 1928 г., който е доста по-известен от оригинала за цигулка и пиано композиран през 1922 г. Това е едно най-популярните български произведения и все пак... Какво знаем за Панчо Владигеров? Какво е направил този човек за българската музика и за България въобще? За да се опитам да отговоря на този въпрос, трябва да ви върна в 20-те години на ХХ в.

През март 1920 г. Панчо Владигеров, след като е отбил военната си служба в София, заминава за Берлин, където вече е прекарал шест години (1912-18 ) в активно обучение. В края на същата година той получава (за втори път!) престижната Менделсонова награда, която Берлинската академия на изкуствата връчва за най-хубава композиция на млад композитор. На Панчо тя е присъдена за оркестрацията му на три пиеси – "Копнеж", "Страст" и "Изненада" – из собствения му цикъл “Десет импресии” за пиано, оп. 9. В началото на следващата 1921 г. Владигеров завършва своя Концерт за цигулка и оркестър във фа минор, оп. 11, който е изпълнен за първи път на 5 март същата година не от кой да е, а от известния немски цигулар Густав Хавеман и Берлинската филхармония под диригентството на Фриц Райнер и не къде да е, а в Beethoven Saal. Малко по-късно самият Панчо Владигеров свири като солист на Берлинската филхармония (под палката на Артур Льовенщайн) в собствения си Първи клавирен концерт, оп. 6 (за който, впрочем, му е била дадена първата Менделсонова премия).

Едва навършил 22 години (роден е на 13 март 1899 г. в Цюрих) Панчо Владигеров вече е утвърден композитор. Немската критика възхвалява изпълнителското му клавирно майсторство и зрелите му композиторски умения. И тогава се случва нещо, за което аз разбрах срамно скоро и което наистина ме потресе. Внимавайте!

На 23 април 1921 г. в Голямата зала на Musikverein се изнася един Novitдten konzert (“Концерт с новости”). Виенските филхармоници свирят под диригентството на Хераклит Несторов (1896–1940; един голям, но напълно забравен днес българин). В програмата са включени: “Легенда”, оп. 8 за тенор и оркестър и вече споменатите три оркестрирани импресии от Панчо Владигеров и симфоничната поема “Един летен ден” от Хераклит Несторов.

“Нищо особено” сигурно ще кажете вие. Концерт като концерт. Да, ама не! Това е един исторически за България концерт! Защо? Знаете ли кога друг път се е случвало българин да дирижира Виенската филхармония, един от най-престижните световни оркестри, в митичната Голяма зала на Musikverein в концерт, чиято програма е съставена само от творби на български композитори? Никога! Това означава, че в културно отношение България е била пълноправен член на Европа още тогава. И това е било 86 години преди приемането й в Европейския съюз; 36 години преди първите предтечи на ЕС въобще да се появят на бял свят. По-малко от половин век след петте века османски мрак България излиза на сцената на Европейското изкуство и култура в една от нейните най-престижни в това отношение столици – Виена. И то чрез изкуството, на което Виена е сигурно най-големият символ в целия свят – музиката.

Панчо Владигеров е един хората с огромен принос за издигането на България в това отношение. Още през 1923 г. едно най-големите австрийски издателства тогава (пък и в цял свят до днес), Universal Edition, предлага на едва 24-годишния тогава българин десетгодишен договор за издаване на негови творби. До средата на 30-те години много негови произведения се появяват на бял свят с печата на престижното издателство. През 20-те години Панчо, като пианист и композитор, и неговият брат-близнак, Любен – като цигулар, печелят слава навсякъде, където се появят. По това време Панчо Владигеров композира и музиката към редица постановки в Deutsches Theater не на кой да е, а на Макс Райнхард – един най-големите реформатори в немския театър. И още нещо – записва собствени творби за легендарната звукозаписна фирма Deutsche Grammophon.

На концерта при завършването си на Залцбурския Моцартеум (25 юни 1926 г.), Херберт фон Караян изпълнява като солист Първия клавирен концерт на Панчо Владигеров. Това слага началото на легендарната привързаност на великия диригент към българските артисти дълги години наред – певци, хорови състави, инструменталисти – на концертния подиум или оперната сцена. Един от тях, големият пианист Алексис Вайсенберг, е ученик на самия Панчо Владигеров.

Дори в по-късни години големият български композитор не спира да представя България на най-високо ниво в Европа. И да я прославя. През 1937 г. “Вардар” е изпълнена в Дрезден под палката на големия Паул ван Кемпен. Година по-късно в Щутгартската опера звучи Третия му концерт за пиано и оркестър. Особено показателен в това отношение е концертът състоял се на 3 март (не случайно!) 1947 г. в Голямата зала на Musikverein. Програмата е изцяло от творби на Панчо Владигеров, а той самият е солист в Третия си клавирен концерт. Съпроводът е на Виенските симфоници – вторият по престиж оркестър във Виена. Отново в една от най-красивите и почти легендарни зали на една от най-големите музикални столици в света звучи българска музика.

През 1932 г. Панчо Владигеров се завръща в България, където му е предложено професорско място в Музикалната академия. А и нашествието на фашизма хвърля тъмна сянка върху европейските му триумфи. Защото той е наполовина евреин – предците на баща му, Харалан Владигеров, са родом от Шумен, но майка му, Елиза Пастернак е еврейка, родена в Одеса (и между другото – роднина на прочутия писател Борис Пастернак).

Как стоят нещата днес? На 1 януари 2007 г. ни приеха официално в ЕС. Два дни по-късно взех да виждам надписи по разни разнебитени кафенета “Цените са в български лева”. Питам се, толкова ли е тъп този народ, че да си мисли неща от сорта на: “Днес ни приеха, утре минаваме на евро, вдругиден всичко ще се оправи”. Явно да. Отвсякъде валят обещания за чуждестранни инвестиции, повишаване на заплатите и стандарта на живот, нови възможности за реализация, оправяне на икономиката и т. н. Все същите приказки, които слушаме от години наред, но вече с оттенък на изключителен (европейски?!) реализъм. Приказки, които в най-добрия случай ще станат реалност след доста години. Сигурно ще станат, макар че Европейският Съюз не е нито панацея, нито манна небесна. Но не това е най-лошото. Не и това, че представите ни за Европа и европейски манталитет се свеждат само и единствено до материалното. А кое тогава? Това, че днес в умовете на европейските политици, и културни дейци най-вече, все още съществуват бариери и непоклатими предразсъдъци, но никой не ги забелязва. А се виждат... Виждат се най-добре, когато се обърнем към изкуството и особено към музиката. Поне там най-добре ги виждам аз.

Кажете ми кога ще се повтори това чудо от 1921 г.? Български диригент да дирижира Виенската филхармония в Голямата зала на Musikverein и програмата да е съставена изцяло от български творби? В момента това е абсолютно невъзможно. А колкото и да се вглеждам в кристалната си топка, не мога да видя кога ще се случи и в бъдеще. Кажете ми кога световно издателство ще предложи на 24-годишен български композитор да издава творбите му? Кажете ми кога българин ще направи запис на собствени произведения за такъв гигант в областта на класическата музика като компанията Deutsche Grammophon. Аз не знам кога. Мога само да предполагам. Вероятно – никога!

На какво се дължи това? Труден въпрос. Историята е сложно нещо и никак не е лесно да се извлекат ценните поуки, които тя ревниво пази. Петте века турско робство съсипаха историята ни, която може и да е по-древна от Европейската, но не и по-богата. И все пак, те не успяха да съсипят това, което петте десетилетия тоталитарен режим едва не пратиха в небитието – българското изкуство и култура. Комунистическата идеология тъпчеше наред и цяло чудо е, че някои успяха да се измъкнат и продължиха да разнасят славата България по световните сцени. Дали са били нейни пионки или врагове е без значение. Всичко това обаче не беше достатъчно, за да можем днес да бъдем пълноправни европейци в културно отношение. Политически и географски – може би, но по отношение на изкуството – не. Не защото няма талантливи български артисти. Има. И те правят страхотни кариери къде ли не. Но така и не достигат най-високите върхове. Защото, никой европеец няма да си го признае, но те се приемат с едно наум. Дава им се парче от тортата, но без черешка. А това съвсем не е било така... преди 86 години!

Когато дойде денят, в който се повтори онова събитие от 23 април 1921 г., тогава аз ще се почувствам истински европеец и ще се гордея да бъда българин повече откогато и да било. Тогава ще се почувствам пълнокръвна част от европейската история, култура и изкуство. Тук и сега. А не някъде там, в периферията на времето и пространството. Тази мечта ще се сбъдне най-вероятно, когато жена стане главен диригент на Виенската филхармония. А и най-върлите феминистки не вярват в това...

Естествено, давам си сметка, че това едно твърде ограничено – само до музиката като изкуство – виждане и при това лично мое... Дано не съм прав и бъдещето ме опровергае.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=188947#188947






Допадна ли ви този материал? (4) (0) 5419 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (16) 



Читателите на тази статия се поинтересуваха от:
Transporter 3 (2008)
Светът се променя
Трудовете на Франсоа Виет (1540-1603)
NHL 09
Iron Man (2008)
AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.