Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Jesus Christ Superstar (статия) - Ендрю Лойд Уебър, Мюзикъл, Опера, Рок, Тим Райс
Jesus Christ Superstar

Автор: Александър Арсов, петък, 28 септември 2007.

Публикувано в Статии :: Музика; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Jesus Christ Superstar
Original London Concept Recording
Released: October 1970

Music by Andrew Lloyd Webber
Libretto by Tim Rice

Cast: Murray Head – Judas Iscariot; Ian Gillan – Jesus Christ; Yvonne Elliman – Mary Magdalene; Victor Brox – Caiaphas; Brian Keith – Annas; John Gustafson – Simon Zealotes; Barry Dennen – Pontius Pilate; Paul Davis – Peter; Mike d'Abo – King Herod[/b]

Track-list: Disc 1 - 1. Overture (3:56); 2. Heaven on Their Minds (4:21); 3. What's the Buzz/Strange Thing Mystifying (4:13); 4. Everything's Alright (5:14); 5. This Jesus Must Die (3:33); 6. Hosanna (2:08); 7. Simon Zealotes/Poor Jerusalem (4:47); 8. Pilate's Dream (1:26); 9. The Temple (4:40); 10. Everything's Alright (0:30); 11. I Don't Know How to Love Him (4:07); 12. Damned for All Time/Blood Money (5:07); Disc 2 - 1. The Last Supper (7:06); 2. Gethsemane (I Only Want to Say) (5:32); 3. The Arrest (3:20); 4. Peter's Denial (1:27); 5. Pilate and Christ (2:43); 6. King Herod's Song (3:00); 7. Judas' Death (4:14); 8. Trial before Pilate (Including the 39 Lashes) (5:12); 9. Superstar (4:15); 10. Crucifixion (4:01); 11. John Nineteen: Forty-One (2:04)

Спомням си, че за първи път чух тази творба някъде в гимназията. Да съм бил десети, може би единайсети клас, не помня. Дадоха ми я на една 90-минутна касетка, записана в някой от метълските магазини, а обложката си беше почти ръчна изработка. Тогава компютри нямаше, но пък звукозаписна романтика – да. Но да не се отвличам. Навремето не ми се стори нещо особено. Приятно за слушане, но... само толкова. Сега, години по-късно, смятам това произведение за един от най-големите музикални шедьоври от втората половина на миналия век, ако не и на целия XX в. Ненапразно използвам думи като „произведение” или „творба”, които по принцип употребявам за класическа музика. Неудобно ми е да наричам „Иисус Христос Суперзвезда” (особено това изпълнение!) „албум” и да му лепвам тъпи определения като „концептуален”. Защото това е класика. Преди да ви разкажа подробно за записа обаче – малко история, разбира се.

„Иисус Христос суперзвезда” (Jesus Christ Superstar) е рок-опера създадена от Andrew Lloyd Webber и Tim Rice през вече не чак толкова близката 1970 г. Макар предназначена за сцената, поради дръзкия си характер творбата първо е реализирана в студиото – през октомври същата година. Година по-късно (12 октомври 1971 г.) е официалната сценична премиера – в Mark Hellinger Theatre на Бродуей. Следващата година шоуто вече е в лондонския Palace Theatre, където се играе осем години, което е рекорд за времето си. Оттогава насам тази рок-опера се е поставяла, аматьорски или професионално, къде ли не – Ирландия, Унгария, Индия, Нова Зеландия, Франция, Германия, Мексико, Чили, Швеция, Япония, Австралия, Филипините, Испания, Колумбия, Боливия и дори България. През 2002 г. в Музикалния театър „Стефан Македонски” Звезди от Ахат, Коцето Калки и Наско от Б.Т.Р. и се вживяваха в ролите съответно на Юда, Иисус и Пилат. Така и не се осмелих да отида. До ден днешен спектаклите на Jesus Christ Superstar по цял свят наброяват около 3500, което я прави един от най-популярните шедьоври на Andrew Lloyd Webber, наред с „Котките” (Cats) и „Фантомът на операта” (The Phantom of the Opera).

Записите на Jesus Christ Superstar– официални и пиратски, студийни или от спектакъл – са десетки. Съвсем не претендирам да съм слушал всичките, дори по-голямата част от тях не съм. Отделни части от рок-операта (а понякога и цялата!), поради огромната си популярност, имат нещастието да се пеят от куцо и сакато. Получават се “изпълнения”, от които ми призлява. Тук аз ще се огранича почти изключително до оригиналния запис от 1970 г., който за мен си остава абсолютния връх. Не вярвам, че някога ще чуя някой, който да го надмине. Знам, че звучи предубедено. Сигурно е така. Вероятно го има и елемента на привързаност към първия чут запис. Както и да е. Ще започна с един стилов карамбол.

Какво е рок-опера? Както винаги, стиловете са глупава и ненужна работа. Затова няма да ви занимавам дълго с тях. Само ще ви кажа, че за първата в света рок-опера се счита Tommy на The Who – композирана главно от техния китарист Pete Townshend и издадена през 1969 г. По-късно някои смятат за рок-опера и The Wall на Pink Floyd. И двете са били обект на впечатляващи сценични спектакли и филмови адаптации. Същото до голяма степен се отнася и за Jesus Christ Superstar. Макар че след Бродуейската си премиера творбата започнала да се определя от някои като рок-мюзикъл (?!), днес е известна най-вече като рок-опера. За да ви убедя колко точно е това име, мисля, че тук е времето да ви представя двамата “виновници” за нейното съществуване.

Andrew Lloyd Webber е изключително явление в музикалния театър от втората половина на XX в. Просто не е възможно животът и творчеството му да се обхванат в няколко изречения. Затова няма и да се опитвам. Когато композира Jesus Christ Superstar, той е само на 22 години (роден на 22 март 1948 г.) и макар че зад гърба си вече има някои успехи, все още е световно неизвестен. По-голяма част от музиката е чист рок – такъв, какъвто беше в най-добрите си години. В него умело са вплетени класически елементи под формата на акустични духови и струнни инструменти, които на моменти достигат до грандиозни оркестрации. Има и някои доста авангардни, забележителни със своята психария композиции (Crucifixion например). Цялата партитура е записана с не особено известни, но съвсем не случайни музиканти (някои от тях са работили с артисти като Paul McCartney или Joe Cocker) и под палката на Alan Doggett, като техническото ниво на записа е отлично като се има предвид кога е правен.

Все пак, основната сила на музиката е нейната вокална част. Показателен е фактът, че от 23-те части (разделени на две действия – по едно на диск) на оригиналния запис само една е изцяло инструментална. Дори в увертюрата, която представлява съвкупност от основните теми на произведението, има детски хор накрая. Въобще, хорът има важна роля в цялата творба. С него великолепно са изразени както безмозъчната и грозна тълпа (от “Осанна” до “Разпни го”, както не случайно се казва), която си позволява да заплашва дори самия Пилат Понтийски, така и леко (и не чак толкова) пийналите апостоли (The Last Supper), които освен това са и големи клюкарки (What's the Buzz). Като ги слушам тези сладури и се сещам за онзи виц, дето Иисус отишъл на Тайната вечеря и заварил в едно задимено помещение апостолите да ядат и пият на корем, а около тях да се въртят едни леки жени, не е работа. “Какво става тука бе?!”, втрещил се Спасителя, а апостол Павел му рекъл: “Абе, Юда врътнал някаква далаверка, взел едни кинти и сега черпи”. И докато съм на хорова вълна не мога да не отбележа екзотичното участие на The Trinidad Singers в Superstar. А сега, преди да ви разкажа за соло певците, две думи за това, без което този музикален шедьовър съвсем нямаше да бъде същият.

Либретото на Tim Rice е великолепно! Разказва за последната седмица от живота на Иисус Христос като много точно се придържа към събитията описани в четирите евангелия на Новия завет и освен че е чудесно упражнение по идиоматика на английския език, в него са комбинирани по изключителен начин нежна лирика и покъртителен драматизъм, тънка ирония и зловещ сарказъм. Тук има повече смисъл и философия, по-ярки и дълбоки характери, отколкото в повечето либрета на класически опери. Разбира се, всеки нюанс от текста е изразен с не по-малка сила от музиката. Смятам, че Andrew Lloyd Webber и Tim Rice са един от най-забележителните тандеми от композитор и либретист, който музикалната история познава. За съжаление двамата работят заедно за последен път през далечната 1976 г. (мюзикълът Evita), след което отношенията им се влошават твърде много. В по-късните творби на Andrew Lloyd Webber определено ми липсва поезията на Tim Rice, който по времето на Jesus Christ Superstar е едва 26-годишен.

Накрая стигнах до най-важната част. Певците! Тук са събрани цяла плеяда чудесни артисти, които си знаят гласовите способности, никога не прекаляват, държат на отличната дикция и най-важното – вживяват се по неповторим начин в интерпретирането на ролите си. Когато ги слушам, имам чувството, че познавам от години Иисус, Юда, Мария Магдалена и Кайафа. И така, убеден съм, че тези хора заслужават вашето внимание. Ето ги и тях.

Murray Head е роден на 5 март 1946 г. като Murray Seafield Saint George Head. Макар че едва 17-годишен подписва договор със звукозаписния гигант EMI, а през 1966 г. дебютира и в киното, наистина известен го правят ролите му на Юда (Judas) в студийния запис на Jesus Christ Superstar и на бисексуален дизайнер във филма Sunday Bloody Sunday (1971). През 1972 г. излиза първият му солов албум, последван до ден днешен от още 16 (последният е от тази година), които обаче нямат кой знае какъв успех. Общо взето, въпреки множеството му музикални и актьорски (предимно в сериали) изяви през годините, той си остава известен главно като предателя на Иисус от прочутата рок-опера. Може би само участието му в записа на мюзикъла Chess през 1984 г. може да се сравнява с тази негова слава. Музиката е на Bjцrn Ulvaeus и Benny Andersson от АВВА, текстът – на Tim Rice, а песента One Night in Bangkok се превръща в истински хит.

Трябва да си призная, че не съм слушал нищо друго в изпълнение на Murray Head, освен оригиналния запис на Jesus Christ Superstar, но тук той е просто перфектен. Суровият му глас, странна комбинация от дрезгавост и сравнително висок регистър, е съчетан с отлична техника и изключителна интерпретация на образа. Всъщност, Юда е главният герой на произведението. Всички събития и взаимоотношения са пречупени през неговата призма, а той самият е представен в сравнително положителна светлина. Заради това операта е отнесла доста критики от религиозните фанатици. Още в самото начало е великолепната песен му Heaven on Their Minds, която ни въвежда със замах в действието и демонстрира богатите вокални възможности на Murray Head – от яростното “Jesus” до предпоследния, приличащ на въздишка ред “It was beautiful but now it's sour”. По-нататък забележителни са сблъсъците на Юда с Мария Магдалена (Everything's Alright) и Иисус – в Strange Thing Mystifying и най-вече на Тайната вечеря (The Last Supper), разбира се, където се стига до сериозна агресия. Колкото и пъти да го слушам, Murray Head не престава да ме удивява – особено в сцените на предателството (Damned for All Time/Blood Money) и най-вече на смъртта – Judas' Death, където демонстрира изключително вокално разнообразие (стигащо дори до патетични речитативи) и поразително психологическо въздействие.

Най-известната част от произведението също принадлежи на Юда, или по-скоро на неговия глас – Superstar. Колко нейни изпълнения съм слушал, от които стомашното ми съдържимо се е отправяло почти неудържимо към устната кухина... но така и не съм чул нещо, което да може дори да се доближи до оригинала. Великолепна песен/ария (в зависимост от преобладаващото ви рокаджийско или оперно настроение), в която страхотният сарказъм на Юда се преплита с доста сериозните въпроси в хора. Все пак, това е едно изключително жизнерадостно видение пред Спасителя, сякаш нарочно поставено там, точно преди ужасното разпъване на кръста.

За да приключа с Murray Head, две думи за един от неговите най-големи съперници в тази роля, когото повечето хора поставят на върха. Аз обаче не съм между тях. Carl Anderson (1945–2004) е американският певец и актьор, който изпълнява ролята на Юда в прочутата филмова адаптация на рок-операта излязла на бял свят през 1973 г. и смятана днес за класика. Повече за нея – след малко. Що се отнася до Carl Anderson, той е напълно неподходящ за ролята. Не, не съм расист. Нямам нищо против черния цвят на кожата му. Всъщност, човекът има страхотен глас, но интерпретацията му убива почти напълно гениалната музика, а на моменти е и откровено вулгарна. Цялото изпълнение прилича на един ужасен стилов хаос. Вярно, че стиловете са адски относителна работа, но все пак с тях не е зле да се внимава.

Ian Gillan едва ли се нуждае от каквото и да било представяне... един от легендарните вокалисти в историята на рок музиката, прочут с невероятния си диапазон и високи ноти, които често се реят из облаците. Записът през 1970 г. го хваща в най-добрите му години, които за съжаление отдавна са история. За отбелязване е, че тук съвсем не прекалява с писъците, както понякога му се случваше в Deep Purple. Трябва да ви кажа обаче, че Ian Gillan е много повече от талантлив вокалист. Той е артист и едно от най-силните доказателства за това е Jesus Christ Superstar. Образът на Иисус (Jesus) сътворен от него е истински шедьовър. Не толкова Божи син, колкото обикновен човек, на когото нищо човешко не е чуждо, но все пак притежаващ необикновена духовна сила, този образ ми е особено скъп. Колко помия се е изляла върху това изпълнение на Ian Gillan (не влагал душа в изпълнението!?) и върху образа като цяло... въобще няма да говоря. Само ще кажа, че аз не съм чувал по-силно, въздействащо и многообразно негово изпълнение – от нежността в Poor Jerusalem, през необуздания гняв в The Temple до трагичния речитатив на кръста (Crucifixion). В интерес на истината, не мога да се сетя за албум на Deep Purple, в който Ian Gillan да не ме отегчава... макар че всичките взети заедно съм ги слушал по-малко отколкото Jesus Christ Superstar...

Безспорно най-силният момент в партията на Иисус е арията му в Гетсиманската градина малко преди да бъде предаден с целувка и арестуван от римските войници – Gethsemane (I Only Want to Say). Да се каже, че това е истински музикален шедьовър е изтъркано и банално до немай къде. Но е така. Великолепно съчетание от музика със симфонична грандиозност и текст, в който няма и помен от хумор. Живата и неподправена драма на един човек, които се страхува от жестоката си съдба, но я приема убеден в своята невинност и духовно величие, е предадена с неземен глас от Ian Gillan. Вокалната виртуозност е наистина фантастична, но тя е отстъпила пред артистичното превъплъщение и това е просто прекрасно. Разбира се, за да не бъде всичко много прекрасно, има и други изпълнители. Ще спомена само двама.

Вече стана дума за почти легендарния филм Jesus Christ Superstar от 1973 г. Няма да си кривя душата – ужасен е! Снимките в Израел са добра идея, но режисурата на Norman Jewison не блести с друго освен с некадърност. Инструментално нещата не са зле, но вокално са трагични. Участват само двама души от оригиналния студиен запис – Yvonne Elliman и Barry Dennen, – а и те са далеч от студийното си ниво само няколко години по-рано, за което ще стане дума по-късно. Най-голямото ми съжаление обаче е, че навремето, поради някакви финансови неразбории, Ian Gillan е отказал да се снима и на негово място е поставен Ted Neeley. Днес той се смята за един от най-великите Иисусовци на всички времена. За него ще кажа само две неща, с които, сигурен съм, ще си навлека омразата на сума народ, но да си мълча просто не мога: Ted Neeley 1) няма никакъв глас; и 2) въобще не може да пее. И това през 1973 г.! Какъв Farewell Tour прави тази година с тази роля... просто не знам. И не искам да знам. Достатъчно за него.

Steve Balsamo (р. 1971 г.) е значително по-добро попадение. Интересна смесица от италианска и уелска кръв, това момче притежава глас със смразяващия кръвта диапазон от три и половина октави. През 1996 г. той е избран сред хиляди други за ролята на Иисус в продукцията на лондонския Lyceum Theatre. За него се твърди, че е успял не само да разплаче Andrew Lloyd Webber, но и да продаде билети за шоуто на стойност 160 000 лири стерлинги само с едно телевизионно изпълнение. През същата 1996-та Steve Balsamo участва и в студийния запис на рок-операта. Не може да се отрече, че човекът притежава невероятен фалцет! Известни промени в Gethsemane (I Only Want to Say) му позволяват да се изяви с изумитетелен, близо 15-секунден писък. Смея да твърдя, че в това отношение дори и Ian Gillan на младини не може да се мери с него. За съжаление това е единственото впечатляващо нещо в Steve Balsamo. Поне за мен. В средния и нисък регистър гласът му звучи твърде меко и несигурно, а интерпретацията му на образа се люшка от безстрастно редуване на ноти до отблъскващи музикални изнасилвания. Среден вариант кажи-речи няма.

Yvonne Elliman е много екзотична девойка! Родена (1951 г.) и израснала в Хонолулу, баща с ирландски произход, а от страна на майка й – японска и китайска кръв. Слушайки прекрасния й глас, въображението ми винаги е рисувало прелъстителни картини... поне докато не я видях във филма. Но това е друга история. Арията на Мария Магдалена (Mary Magdalene) I Don't Know How to Love Him е една от най-известните части на рок-операта и се превръща в хит веднага след излизането на записа, макар че славата му се помрачава донякъде от кавър версията на Helen Reddy следващата година. В по-късни години Yvonne Elliman има успехи в областта на диско музиката, най-големият от които е песента If I Can't Have You от саундтрака на Saturday Night Fever (1977). Композирано от Bee Gees, парчето достига номер 1 в класацията на Billboard, а Yvonne Elliman става първата жена от тихоокеански произход, която постига това. Малко спорна работа това с произхода, но както и да е – да се върна на Мария Магдалена.

Ролята е малка, но все пак съществена. Като се изключи I Don't Know How to Love Him, няма почти нищо друго за пеене. Не е и необходимо всъщност. Арията е максимално завършен портрет на една влюбена и изплашена, раздвоена от чувствата си жена. Винаги когато слушам изпълнението на Yvonne Elliman, се изпълвам с уважение към блудниците. Въобще не се шегувам! Да не мислите, че е лесно да си блудница? Или че е грях? Спомнете си историята за Иисус и блудницата (не Мария Магдалена, другата). Сигурно я знаете, но ще си позволя да ви я разкажа. Веднъж книжниците и фарисеите довели при Иисус една дрипава жена като я блъскали грубо и казали: „Учителю, тая жена е блудница. Да я убием с камъни!”, а Иисус отговорил: „Нека този, който се чувства безгрешен – пръв хвърли камък по нея!” Всички се разотишли безмълвно.

Гласът на Victor Brox определено не е от най-мощните, но плътният му и тежък тембър е особено подходящ за ролята на Кайафа (Caiaphas). Този глас осезаемо напомня, че сред евреите именно Първосвещеникът държи в ръцете си най-голямата власт, достатъчна дори за искане на смъртна присъда от Пилат Понтийски. Едно от многото обвинения срещу рок-операта е, че представяла евреите като виновни за смъртта на Иисус. Впрочем, това обвинение се отправя към кажи-речи всяка творба посветена на Божия син. Не мога да разбера от какъв зор, след като това, поне според Новия завет, си е абсолютно вярно. В случая неговото изтъкване няма нищо общо с какъвто и да било антисемитизъм. Но това е друга тема!

Да се върна на манчестърската блус легенда Victor Brox. Неговото участие се ограничава само до ансамбли, разбира се. Сред тях е може би най-забележителния в цялото произведение – This Jesus Must Die. Кайафа е душата на компанията йерусалимски бандити, които кроят тъмни планове.

Brian Keith поразително ми напомня на Murray Head в някои моменти. Неговата роля е малка, но не и незначителна. В нея се долавят някои от най-саркастичните моменти в либретото. В комбинация с агресивната дрезгавина, почти злоба на гласа му ефектът наистина е поразителен.

John Gustafson всъщност е басист. Свирил е в много групи – малко или много неизвестни – от 60-те насам, но определено той самият е най-известен с участието си тук като вокалист. Гласът му особено много ми допада и наистина съжалявам, че партията му е всичко на всичко десет реда. Като истински фанатичен зелот, той преди всичко се опитва да използва Иисус, за да сее сред покорната тълпа омраза срещу римските нашественици.

Barry Dennen определено е един от най-големите артистите сред певците в този запис. Твърде жалко е, че няколко години по-късно изпълнението му филма няма почти нищо общо с това. Тук обаче той е успял да предаде съвършено психически нестабилния Пилат Понтийски (Pontius Pilate). Право да си кажа – римският управител е пълна откачалка. Настроенията му прескачат от единия на другия полюс за броени секунди. Но неговата вина се изчерпва с 39-те камшика, които се стоварват на гърба на Иисус. Trial before Pilate (Including the 39 Lashes) е наистина забележителна композиция. Противопоставянето на Пилат и гневната тълпа е с огромен емоционален заряд, диалогът му с Иисус – повод за сериозен размисъл. Може би страхът на римлянина от тълпата го лишава от възможността да стане спасител на Спасителя. А може би гневът от спокойствието на т. нар. юдейски цар?

Накрая, една интересна подробност свързана с този певец. След приключването на записите било открито, че една реплика (две думи по-точно) на Пилат по неизвестни причини е изтрита от лентата. Тъй като Barry Dennen вече не бил на разположение, тя била записана от Murray Head. Няма да ви кажа коя е. Опитайте се да познаете. Е, добре, ще ви подскажа малко – Pilate and Christ.

Mike d'Abo е известен най-вече като вокалист на британската група от 60-те Manfred Mann. Тук е в ролята на цар Ирод (King Herod) и има точно една песен – King Herod's Song, естествено. Една от абсолютно най-очарователните композиции от цялата рок-опера. За съжаление и една от най-популярните. Кой ли не се натиска да я пее. Един от най-поразително грозните примери, за които се сещам е Alice Cooper в студийния запис от 1996 г. В изпълнението на Mike d'Abo няма и капка вулгарност. Напротив, само с глас, без никакви евтини трикове, човекът е постигнал дяволски добро изразяване на противоречивите чувства на юдейския цар към Иисус. Текстът е великолепно съчетание на сарказъм и искреност, които се редуват и непрекъснато ме оставят в недоумение какво е истинското отношение на Ирод към Иисус. До финала.

Дори и съвсем дребните роли (че и бек вокалите дори) са на много високо ниво. Paul Davis например е един чудесен апостол Петър (Peter), който в Peter's Denial е напълно убеден, че никога не е виждал онзи, дето са го отвели, a Paul Raven пък – по-късно известен под името Gary Glitter, а в момента излежаващ присъда във виетнамски затвор за сексуално насилие над малолетни – е свещеник със забележително мазен гласец.

Въпреки целия този вокален блясък и красота, творбата завършва с инструментал. Единственият. Изключително красивата тема на Иисус се появява в прелестен аранжимент за струнни. Един своеобразен епилог – или може би реквием? – след трагичната смърт на кръста. Заглавието John Nineteen: Forty-One ни отпраща към Библията. Ако отворите там, където трябва, ще прочетете:

“А на мястото гдето бе разпнат имаше градина, и в градината нов гроб, в който още никой не бе полаган.”

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=189578#189578






Допадна ли ви този материал? (4) (0) 6216 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.