Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Храбрата лигаза (статия) - Биология, Творчество
Храбрата лигаза

Автор: Никола Кереков, четвъртък, 25 октомври 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Имало едно време един ензим, който си имал три коензима. Беше голям (73kD), отговорен ензим от групата на лигазите. Лесно можеше да се открои сред останалите ензими – имаше леко изкривена форма, тъй като още при синтезирането си в резултат на неутрална точкова мутация един лизинов остатък бе променен в аргининов, а в последствие в един нелеп инцидент той бе случайно залят с водороден прекис, от което му остана леко изкривената походка и два хидрофобни остатъка, които излизаха извън глобуларната му молекула. Той се отнасяше много отговорно към работата си, въпреки че не участваше в някои главен метаболитен път. Често си мислеше че омаловажават работата му и понякога се чувстваше недооценен. Недооценен... и самотен! Другите ензими покрай него рядко говореха помежду си и никога с него. Въпреки че нямаха много свободно време и непрекъснато работеха, нашия ензим подозираше друго... Знаеше че останалите го смятат за втора ръка ензим и това само го караше да се чувства още по-самотен. Често завиждаше на големите ензимни комплекси, където никой никога не бе сам и където всеки член на това мини-общество с готовност помагаше на всеки един от другите. А той... той бе сам. Веднъж погълнат от мрака на самотата едва не намери смъртта си когато една протеаза помисли че се е повредил. Наложи се да приема конформация “скрин” и дори конформация “дъска за гладене”, за да покаже, че все още го бива!

Но нашият ензим имаше една утеха – преди известно време се бе запознал с някого. С една елегантна и изключително дружелюбна супероксид-дисмутаза. Казваше и Дейзи. Тя бе енергията на свързване в неговия живот; тя беше тази която бе чакал толкова време. Въпреки че рядко се срещаше с нея, все пак тя бе толкова зает ензим от специалните части, тя бе единствената, която се радваше да го види. Беше толкова красива, имаше толкова съвършена конформация, а от дясната и страна като нежен кашмир се спускаше една от субединиците й, която участваше в четвъртичната и структура; беше... просто... прекрасна. Често се скриваше зад някой микрофиламент просто за да я гледа с каква лекота си вършеше работата. Но тя беше толкова погълната от работата си, че така и не забеляза чувствата му. Говореше разпалено колко важна дейност извършва и как щяло да дойде време, когато всички протеини щели да разчитат на нея! Нашата лигаза знаеше колко много значи това за нея и често я оставяше да говори без да я слуша, само защото така можеше да е се наслаждава по-дълго време. Преди отново да я повикат...

И така течеше живота му... Когато концентрацията на субстрата му беше ниска или когато нямаше ATP той се вглъбяваше в себе си и тайничко си мечтаеше, че там... в някои друг органел... все пак могат да са заедно... завинаги! Позволяваше си дори неприлични мисли как ще образуват хидрофобна връзка помежду си и от това направо му се делокализираха двойните връзки! Но колкото повече я желаеше толкова повече разбираше колко обречена е тяхната връзка.

Един ден нашата лигаза бе погълната от работа. Като никога имаше голямо количество от субстрата му и се налагаше да се напряга доста, за да си върши работата. На два пъти вече единия му коензим се бе откачал и се наложи да изчаква докато отново се асоциира, а алостеричните активатори продължаваха да се купчат около него, като само го изнервяха допълнително. Погълнат от работа той почти не забеляза колко много антиоксидантни ензими обикаляха наоколо. Дори не обърна внимание, когато Дейзи набързо мина покрай него и го предупреди, че има нещо гнило. След известно време забеляза странни нишки да се носят навсякъде около него, но не им обърна внимание. Когато работата му намаля той сякаш се бе озовал в друг органел! Ужасен забеляза как около него плуват парчета от мъртви ензими, а на няколко A (ангстрьома) от него плуваше парче от откъсната мембрана, което моментално се сви под формата на обратен мицел. Какво означаваше това – дали бяха във война? Погледна в дясно от себе си и веднага получи ясен отговор – три супероксидни радикала се забиха в една малат дехидрогеназа, тя падна и се утаи. Зад него една синтаза на мастни киселини беше ударена от хидроксилен радикал и парчета от ензимите и се пръснаха навсякъде, а останалите ензими изпаднаха в паника. Дисмутазите отчаяно се опитваха да устоят на дръзкото нападение. Нашият ензим не знаеше какво да прави - не го бяха учили на това. А около него цареше хаос... от водната среда около тях започнаха да се зараждат хидроксилни радикали. Видя как един супероксид се заби в Дейзи и сърцевината му изтръпна... изтърва единия си коензим! Знаеше че трябва да направи нещо. Събра цялата си смелост и целия околен ATP и хукна точно през огнището на врага! Всички радикали хукнаха след него. Той се плъзгаше уверено и сам не можеше да повярва какво върши. Мина бързо покрай няколко филамента и навлезе между нишките на ендоплазматичния ретикулум. Радикалите не се отказваха и яростно изсвистяха след него. Лигазата отчаяно маневрираше в мембранния лабиринт и в изблик на отчаяние си спомни за всичко от живота си... спомни си за субстрата си... и за Дейзи – щяха да му липсват много! След поредното разклонение нашия ензим, обаче, се озова пред огромна мембранна стена без нито един подходящ трансмембранен белтък, през който да премине. Задънена улица! Всичко щеше да свърши тук и сега. Ензима притисна четвъртичната си структура в напрегнато състояние. Още щом видя първите преследвачи с всичка сила запрати ППВ към тях. Първите десетина от враговете му бяха мигом повалени. Два радикала изскочиха изпод отломките от субединицата е се насочиха към него. “За Дейзииииии!” изкрещя ензима и освободи събраните електрони от единия кофактор право върху първия нападател. Крещейки в агония радикалът се превърна във вода. Втория се приближаваше – това беше края... миг преди удара времето сякаш спря! Сети се отново за нея... за прекрасната и четвъртична структура, знаеше че няма да я види вече. Радикалът се заби яростно в 134Аla, и цялата верига на лигазата потръпна. Последния му коензим напусна структурата му, миг преди да загуби съзнание почувства как хидрофобните му вътрешности излизат навън и как започва да се утаява. Последното което видя е как цяла армия от дисмутази нападна радикалите в гръб. После настъпи мрак, мрак по страшен дори от самотата! Ако можеше да я види... поне още веднъж, ако можеше... Времето, живота... всичко за миг престана да има значение...

Изведнъж нещо блесна и той отново бе в съзнание. Не знаеше какво става и му бе изключително трудно да се ориентира. Наоколо бе пълно с разтревожени ензими и регулаторни белтъци, които го молеха да стане. “Той е герой – трябва да го спасите” – повтаряше една фосфофруктокиназа I. Видя два чаперона (hsp) които поправяха веригата му, единия го питаше нещо, но някак не можеше да го разбере. Долови думите:
– Добре ли си?… Нативен ли си? Направи проверка на аминокиселинните остатъци... нативен... изправи този глутамин...

Тогава я видя... най прекрасното нещо което което бе виждал някога. Дейзи стоеше разтревожена до него и стискаше единия му пролинов остатък. Четвъртичната и структура се спускаше надолу като почти го докосваше. Беше толкова красива, толкова съвършена. Последното му желание се бе сбъднало...
– Прегъни това тук, а аз ще държа този валин отвътре – крещеше единия чаперон на другия – издърпай това, по дяволите... по-бързо!

А тя седеше там и го молеше “Недей... не си отивай! Не ме оставяй!... Обичам те!”. Лигазата се напрегна, хидролизира една молекула ATP и със сетни сили каза “З... наммм! И аз... теб”
– Къде са онези глупаци с коензимите! Поръчах ги преди цели 6 наносекунди – крещеше разтревожено едното Hsp.

“Няма да те оставя. Дръж се!” повтаряше Дейзи – “всичко ще бъде наред, ти само недей да мърдаш”. Денатуриралия ензим се надигна леко и каза “Всичко е наред Дейзи, всичко е наред! Аз... аз... съм най-щаст... ливия ензим в тази клетка!”
– По дяволите, тази алфа спирала тук просто не иска да пасне, изглежда е станало разкъсване!
– Токсините да ни вземат, изпускаме го! – каза другия чаперон.

“Ти си моят активатор... моля те... моля те!” – дърпаше го отчаяно Дейзи. “Никога... няма...да те забравя. Оби....” – само това успя да отговори умиращия ензим.
– Изглежда нищо не можем да направим... запиши часа на денатурацията... трябва да поръчаме нов ензим – каза единия чаперон и двамата оттеглиха.

Множеството ензими нададоха ужесен вик. В скръбта си започнаха да приемат всякакви причудливи конформации. Една аминотрансфераза денатурира от мъка и се наложи чапероните отново да помагат. Изведнъж огромни тъмни силуети разбутаха тълпата и си проправиха път към умиращия. Протеазите! Всички ензими изтръпнаха.

“Нееееее... пуснете ме” – викаше потъналата в скръб дисмутаза на колегите и които я дърпаха на страна. С мъка успя да се изтръгне от тях хвърли се върху умиращия ензим и му прошепна “Ще бъдем заедно – завинаги!”. Тя измени конформацията си, изкара навън хидрофобните си АК и се свърза здраво към неговите с хидрофобна връзка. “Казах ли ти че няма да те оставя!” каза му тях миг преди протеазите да връхлетят. Двамата влюбени за миг се превърнаха в стотици малки олигопептидни вериги които заплуваха свободно в околното пространство. Метаболизмът в целия органел за миг замря...

Те умряха заедно, но това, което се случи онзи ден не остана забравено. Те станаха легенда... легенда за истинската любов която ензимите често си разказваха помежду си и дори на новосинтезиращите им се събратя още докато бяха в рибозомата. Отчуждението между ензимите завърши със смъртта на двамата влюбени! Всички вече се обичаха и уважаваха помежду си и непрекъснато си помагаха в името на общото благо. Храбрата лигаза стана образец за поддръжка и вече никои ензим не омаловажаваше работата на другия. Нямаше срамен субстрат – всички бяха равни!
И всички макромолекули заживяха щастливо...

– КРАЙ –

Всички научни несъответствия не са случайни, а са търсения ефект! Всички прилики съм случайни ензими и макромолекули са случайни....

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=191796#191796






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 3397 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.