Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Мисия “Венера” (статия) - Творчество
Мисия “Венера”

Автор: Георги Гребенаров, събота, 02 февруари 2008.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

16.42 PM

Пристъпвам уморено по коридорите на Управлението. Скапан съм от поредната мисия.
-Чаровник, шефът те вика.
Това е Каменния. Каменния е заместник-отдел и координатор по задачите. Неслучайно е с този прякор. Нито един мускул не трепва по лицето му, докато ми изстрелва съобщението. Отдавна се отказах от опитите да разбера какви са новините, които ми носи.

Шефът разлиства някаква папка. Какво ли има вътре. Още с влизането той ме подканя с жест да седна и директно минава на въпроса:
-Чувам, че ще напускаш Управлението. Не. Няма да те разубеждавам. 30 години са много за всеки, особено за нашата професия. Ти беше един от добрите оперативни шпиони, а сега си и добър анализатор... Бих те оставил да си тръгнеш и сега, но искам една последна мисия. Всичките оперативни кадри са по задачи, а пък и в миналото ти беше най-добрият. Един подпис и уволнението ти е готово.

Надушвам уловката, но нямам избор – и най-неопитният младок знае, че Управлението има предостатъчно оперативни работници, само че ако сега откажа на шефа, животът се превръща в ад, а уволнението в химера. Вземам химикалката и се разписвам, без да прочета и ред.

Пристъпвам уморено по коридорите на Управлението. Скапан съм от поредната мисия. Осемнайсет часа не съм спал, а тепърва ме чака новата задача.

-Здрасти, Чар!

Дори не съм усетил кога Каменния се е приближил.

-Адски съжалявам за задачата. Бях против, а и според мен това си е личен номер на шефа. И му го казах. Не, че помогна…
-Извинявай, Каменяк, но съм скапан и нещо не те разбирам. Какъв номер?

За миг той ме погледна невярващо, а после в погледа му се прокрадна съжаление.
-Искаш да кажеш, че си получил задачата, без допълнителна информация?
-Защо? Има ли нещо, което трябва да знам? – сетивата ми започват да се връщат към нормалния си ритъм. Май още не съм във форма, иначе досега да съм надушил капана.

Той ме гледа съжалително. Мили Боже, да не би… да не би да става въпрос за Нея? Едва сега съзнанието ми се прояснява и все едно ме удря ток.

***

С Нея се запознах на една мисия. Всъщност въобще не бе предвидено да я срещна...

По онова време бях оперативен кадър и трябваше да охранявам квадрант Б2. Свръзката ми обаче закъсняваше с 3 минути (по-късно щях да науча, че са я задържали умишлено). Тогава се появи Тя. Красива като нощта и също толкова вълшебна по онзи неин начин. Опитваше се да ме убеди да изпием по чашка в близкото барче. В началото изнервен чаках свръзката си, която все така закъсняваше. Младата ми кръв бушуваше, а Тя бе невероятно убедителна. Скоро барчето започна да ми се струва удобен пост, от който да следя улицата.

Никога няма да си го простя.

Сигурно е сипала нещо в питието ми, защото се събудих едва 3 часа по-късно. Междувременно контра-агентът се беше измъкнал и ни нанесе сериозни щети. Три наши къртици бяха мъртви...

Години по-късно разбрах, че Тя е едно от най-опасните оръжия на италианското разузнаване. Тогава вече бях опитен разузнавач... И днес знам, че не съм изкупил вината си. И ето – след повече от тридесет години активна служба отново ми предстоеше да я срещна Нея. Италианската Мата Хари. Джована Милорда. Как ли щеше да изглежда? Дали някогашната красавица щеше да загубила чара си? Ще има ли бръчки, или ще е минала под скалпела, за да запази младостта си? А как ще изглеждам аз в нейните очи? Малко съм се поотпуснал, а косата ми леко се прошари.

Всъщност има ли значение? На финала са важни уменията, а не външният вид. За себе си бях сигурен. Дали тя бе съхранила своите?

***

21.53 PM

На линия съм. Дремнах около час-час и нещо, колкото да отдъхна. Пак съм във форма. Пия горещо кафе без захар и оглеждам хотела. Знам, че тя и свръзката и ще се появят. Задачата е проста – измъквам информацията, елиминирам обекта, елиминирам свръзката (ако ми се отдаде такава възможност) и изчезвам тихомълком. Предавам сведенията на нашите и съм свободен. Толкова е просто. Защо тогава ме гризе чувството, че нещо ще се обърка?

Имам план, но не бързам да го изпълня. Разбира се, имам информатор в хотела. Разбира се, информаторът ми казва, че двамата са наели обща стая. Искат да изглежда автентично. Все едно са съпрузи. Е, аз също искам това – значи тук си приличаме. Ще изчакам малко, за да съм сигурен, че Тя е горе, а Той извън стаята и че Той и е предал информацията.

***

22.20 PM

Време е да пристъпя към действие. Напускам мястото си във фоайето на хотела и започвам да се изкачвам към петия етаж. Срещам го в асансьора. Какъв късмет, че няма никой. Той не ми обръща внимание. Още по-голям късмет. Понечва да излезе. В този момент с премерен удар в тила го свалям на земята и вземам ключовете от Нейната стая. Стая 516. Дори няма да се налага да подкупвам регистратора. Влизам. Тя е с гръб. Все така красива е. Е, може би само малко по-мъничко.

-Забрави ли нещо? – пита ме тя.
-Може и така да се каже.

Без да се обръща към мен, виждам как тялото и сякаш замръзва. Едва ли е забравила гласа ми. Както аз не успях да изтрия нейния от паметта си. Сигурно много пъти след първата ни среща го е слушала на запис. Казвали са и, че това е един от най-добрите шпиони, а тя си е казвала, че го е минала елементарно, че ако се наложи, може пак. И сега чува същия този глас зад себе си. На нейно място и аз бих се вцепенил.

Обръща се бавно. От очите и струи огън.
-Не очаквах да те видя отново. Не и след толкова години.
-Това го разбрах. – усмихвам се насила.
-Станал си по-добър от тогава – гледа ме напрегнато, – да пием за това.

Поклащам глава.
-Един номер не минава два пъти, лисичке.
-Е, и прякорът ми знаеш – изненадано повдига очи тя.
-Знам доста неща за теб. Може би не всичко, но достатъчно… След онзи път се позаинтересувах. Не съм първият, не съм и последният. Тук обаче играта ти приключва.

Известно време мълчим. После тя ненадейно казва:
-Иванов те прати, нали? Не можа да ми прости, че не останах негова любовница, след като дълги години работих за него.
-Нямам представа какви са личните ви отношения с шефа – лъжа най-безогледно аз, като игнорирам факта, че го нарича по име (никой в Управлението не го прави).
-Лъжеш, пиленце, и което е по-лошо – и двамата го знаем. Но това не е толкова важно.

Ненадейно в ръката и се е озовал малък “Бейби Браунинг”. Дулото му сочи в гърдите ми. Проклинам се полугласно. Ние от старото поколение учехме, че добрият шпионин никога не трябва да носи оръжие в себе си. “Ще ви бъде в тежест и ще ви създава чувство за неуязвимост,” ни казваха. Само че младоците носят. Съзнанието ми реагира на секундата, кракът ми дръпва килима под краката и. Тя за момент губи равновесие и аз избивам пистолета от ръката и. Тя замахва с крак към лицето ми, опитвам да се предпазя и тя побягва към кухнята... “Ново номер,” хрумва ми и хуквам да я гоня.

Към мен полетява нож, после втори… едвам се измъквам. Започва борба помежду си. Изведнъж става тихо. Тя спира да се бори. Пускам хватката внимателно – дали не е капан? Не. Нанизала се е на един от ножовете.

Проклинам отново. Всичко е в кръв. Заличавам следите, сочещи към личността ми, вземам папката и изчезвам. Нещата не минаха толкова чисто, както се надявах, но все още имам шансове да започна нов живот.

***

23.47 PM

Мисия “ВЕНЕРА” току що е приключила. Чакам свръзката си. Ще подам папката с информация и ще получа уволнението си. На мястото за явка със свистене спира едно черно БМВ. От него слизат хората на спецотряда – те са сред малкото, които могат да носят оръжие в Управлението. Преди да се окопитя, откриват огън по мен. Само реакциите ми ме спасяват от сигурна смърт, но не ми спестяват няколко охлузвания и леки наранявания. Ясно, шефът ме е пратил на сигурна смърт.

Адреналинът ми се покачва главоломно. Забелязвам мотор на около два метра от мен и със сетни усилия плонжирам до него, паля с жичките и потеглям. Зад мен чувам как ме преследват, но не се обръщам. Вкарвам мотора в малките улички. Отървах се. Докога? Уликите са срещу мен. Имат отпечатъците ми – ще ги сложат върху пистолета и. В архива на Управлението са записани подробностите около мисията ми. А и мъжът, който убих... 15 години не ми мърдат. А може би и 20.

***

00.07 PM

Трябва да се измъкна. В друга страна, където не ме познават. Само че летищата са блокирани. Както и водните пътища. И сухопътните. Смяна на личността? За щастие имам един сигурен човек, който умее не само да подправя паспорти, но и теб да те направи като нов. Казва се Николай, но му викат Мозъка. На по-малко от пет минути пеша е. Зарязвам мотора и тръгвам натам.

Районът гъмжи от хора от спецотряда. Жив или мъртъв, Мозъка не може да ми свърши работа. Отдалечавам се бавно.

***

00.12 PM

Последният изход. Сам съм и без оръжие. Заставам почти пред испанското посолство, намирам една телефонна кабина на два метра пред него и избирам по памет номера. Обажда се приятен женски глас:
-С кого да ви свържа?
-С посланика.
-Имате ли уговорен час? – продължава със заучените фрази. Иска ми се да я напсувам. Ситуацията е напечена, а тя ми реди клишета.
-Спешно е!
-Съжалявам но..
-Тогава кажете на посланика, че един подполковник от разузнаването с 30-годишен стаж го търси, че е много спешно, че след 10 минути може да бъде късно и че може да се стигна до смъртен случай. Ще ви звънна след малко, – затварям бързо. Помня старото правило – никога не дръж линията повече от три минути.

***

0.24 PM

Не издържам. Минаха дванадесет минути от последното обаждане. С всяка секунда шансовете ми намаляват. Търся втора телефонна кабина и я намирам на няколко метра от първата. Набирам номера на посолството. Отново се обажда секретарката, но приятният глас ме посреща с друг тон. Вече е по-делова. Долавям известен страх.

-Ало, вие ли сте пак. Бяхме се притеснили за вас. Кажете как да се свържем с вас……

***

Изминаха шест месеца. Вече не живея в родината. Договорих се с испанците - жизнено важни сведения на части срещу тяхната сигурност. Наясно сте, че не мога да ви кажа къде се намирам – най-малкото от лични съображения. Пък и твърде често се местя. Не съм предал страната си. По-скоро страната предаде мен. Дано някой не се засегне, но това е част от професията.

С уважение (подписът е размазан и не се чете)

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=197743#197743






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 4936 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.