Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Невинен (статия) - Творчество
Невинен

Автор: Емел Зия Хасанова, сряда, 09 април 2008.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Звънецът на вратата кънтеше в главата му цяла вечност преди шумът от ударите по нея да стигнат до съзнанието му. Питър отвори бавно очи и с усилие извърна глава към часовника на нощното шкафче. 7 часа, неделя сутрин. Коя откачалка се опитваше да изкърти външната му врата от пантите й в този безбожно ранен час?! Беше си позволил малко повечко чашки на традиционната съботна вечер с приятели и вечерта се беше превърнала в нощ, от която му беше останал само махмурлукът тази сутрин. Чувстваше се като развалина. Надигна се с усилие от леглото и стигна до прозореца, подпирайки се на каквото намери по пътя си. Отвори с трясък прозореца, наведе се и се провикна към входната си врата:
- Ей, каква е тази дандания?! Няма ли някой друг за тормозене в този квартал, та избрахте тъкмо мен и то в неделя сутрин?! Даже петлите още спят, по дяволите!
Отне му време да смели отговора:
- Питър Горановски? Полиция. Отворете вратата. Имаме да ви зададем някои въпроси.
Питър остана провиснал на прозореца цяла вечност, както му се стори. Отвори уста, но в този миг не намираше думи в главата си, които да изразят изненадата му.
- Г-н Горановски, полиция! Отворете вратата или ще я разбием!
Гласът на късо подстригания униформен вече не молеше, за заповядваше. Питър разтърси глава и опита да фокусира върху размазаното лице на полицая. Тогава се сети, че не си е сложил очилата. Отдръпна се рязко от прозореца, за да си вземе очилата от нощното шкафче, при което удари главата си в рамката на прозореца, който след това се затвори с трясък.
- По дяволите! – изсъска от болка той и надяна очилата на носа си. След това отново се провеси през прозореца. За негово учудване през вратата му вече нямаше никой. Мина му през ума, че може да е халюцинирал, но от къщата му се разнасяше някакъв тропот, като че стадо слонове се бяха разтичали на долния етаж. Шумът ставаше все по-силен, докато чу едновременното разбиване на всички врати в къщата.
- Полиция! Горе ръцете! Питър Горановски, арестуван сте в подозрение за убийство, финансова измама и опит за бягство. Имате право да мълчите. Всяка ваша дума ще се използва срещу вас в съда. Имате право на адвокат, ако нямате такъв или не можете да си го позволите, ще ви бъде назначен служебен. Разбрахте ли?
Питър поклати отрицателно глава и те му повториха правата. Той не спираше да клати отрицателно глава докато слушаше. Накрая успя да промълви:
- Но защо?! Какво съм направил?!
- Убили сте човек и сте източили пари от кредитни фирми и институции. Слава богу, че ви открихме преди да сте офейкали за някоя южна страна.
- Аз?! Да убия човек?! Що за щуротия е това! Никого не съм наранявал през живота си, а вие ми казвате, че съм убил!
- Хайде, хайде, ще говорим в участъка.
- Никъде няма да ходя докато не ми обясните какво става! – извика Питър, отскубна се от полицая, който го държеше отзад и се строполи на леглото.
- Впрочем, кой сте вие? Нахлувате с гръм и трясък в дома ми, а даже не се представяте.
- Инспектор Маринов – представи се полицаят, който му беше чел правата само преди минути. – Това е инспектор Дуралова, а зад теб е сержант Корзонов. А сега без повече глезотии. Ставайте, трябва да вървим в участъка.
- Казах ви, че не мърдам от тук. На какво основание ме обвинявате в убийство и измами? Не съм извършил нищо незаконно през живота си.
- Нима? А това какво е? – попита инспектор Маринов и му показа личната му карта.
Питър се взря в документа. Това, което видя сякаш свали камък от гърба му. Прихна да се смее, след пет минути успя да укроти смеха си пред смаяните полицаи и каза:
- Това е фалшификат! Не съм аз на снимката, не съм аз… - смехът заглуши думите му.
Инспекторът погледна снимката по-внимателно. Останалите се ступаха зад него, за да сравнят снимката на документа и лицето на Питър.
- Е, сега си малко рошав и подпухнал, но доста си приличате.
- Прав е, Маринов. Има известна разлика. – обади се инспектор Дуралова. – Как не сме го забелязали досега.
- В базата данни снимките му са по-стари. Сега е на 27. След година ще си подновява личната карта. Това обяснява припознаването ни. Добре г-н Горановски, явно сте невинен, извиняваме се за нахлуването в дома ви, но решихме, че се каните да избягате, когато се дръпнахте така рязко от прозореца. Все пак, ще трябва да дойдете с нас и да ни дадете някои сведения. Личните ви данни са попаднали в ръцете на престъпници, които са използвали вашата самоличност, за да източат средства от финансови институции в страната и да ви набедят в извършено убийство. Трябва да разберем как са го постигнали и така може би ще стигнем до тях.
- Не виждам как мога да ви помогна, инспекторе.
- Ще ни разкажете за действията си през последните три месеца. Всяка подробност е от значение.
- Това няма да е трудно, понеже рутината напълно е обсебила живота ми, но първо имам една молба. Махнете тези неща от ръцете ми, ужасно ми убиват.
- А, да, сержант Корзонов.
Сержантът свали белезниците и докато той си масажираше китките, всички слязоха на първия етаж и се настаниха в хола.
- И така, какво искате да знаете, инспекторе?
- Започнете с 15 декември 2007-ма.
- 15-ти декември? Кой ден от седмицата е това?
- Събота.
- Ами в събота винаги ставам късно, към 11 часа след като съм се излежавал блажено един час. После излизам на разходка из града. Преди да се върна вкъщи към 3 следобед минавам да накупя каквото ще ми трябва през следващата седмица. След това кисна във ваната около час и половина и излизам на традиционната съботна среща с приятели в пиано-бар Марсилия. Прекарваме там вечерта с момчетата, а понякога и нощта.
- Какво правите в неделя?
- До 4 следобед се възстановявам от махмурлука след съботното запиване. Освен когато полицията нахлуе рано сутрин в неделя, за да ме арестува за нещо, разбира се.
- Никак не е смешно, г-н Горановски.
- Мислите, че ми е смешно ли? Това е сарказъм. Ако знаете само как ме цепи главата…
- Продължавайте, партньора ми ще ви даде един аспирин.
- Мисля, че ще ми трябва цяло шише с аспирин, за да ме оправи.
Инспекторът пренебрегна забележката на Питър и продължи по същество.
- Какво друго правите в неделя?
- Към 5 вечерта отивам на фитнес за един час. Истинско изтезание е, но така се възстановявам по-добре за понеделника.
- После?
- После нищо. Прекарвам вечерта пред телевизора. Но не по-късно от десет, за да не се успа за работа на следващия ден.
- Добре. Сега в понеделник.
- Ами то, понеделниците ми са същите като всички други работни дни. Ставам в 6 сутринта, от 8 до 5 съм на работа, а след това се прибирам.
- И няма нищо, което да отличава единия ден от другия?
- Освен името ли? Чакайте да помисля. Това съвсем не е лесно с махмурлук, да знаете. Да видим. В понеделник след работа минавам през химическото, за да си взема дрехите. Във вторник минавам през цветарския, за да пофлиртувам с продавачката. Трябва да я видите. Няма начин да не си паднете по нея. В сряда май правя същото като във вторник, само че малко по-късно, защото имам курс по италиански. Ще разширяваме бизнеса и трябва да поусъвършенстваме езиковите си умения, защото сме набелязали италианска фирма за партньор. Добре е да водим преговорите на няколко езика и да разбираме какво си говорят партньорите ни помежду си, нали разбирате.
- Добре, г-н Горановски. Какво друго?
- Знам ли. В четвъртък вечеряме с колегите в офиса. Една от онези организирани инициативи, с които се цели сближаване и опознаване между служителите, за да се сработват по-лесно при работата в офиса. В петък след работа правя последен опит да поканя момичето от цветарския магазин да излезем на кино. Както може би се досещате, опитът е неуспешен. Но нещо ми подсказва, че тази седмица ще склони. Като й разкажа за това тук сигурно ще прояви съчувствие и ще се смили над мен.
- Г-н Горановски, ще ви помоля да сте по-сериозен. Помислете си дали сте давали някъде или на някого копие от личната си карта или някой да ви е записвал данните от личната карта през последните три месеца?
- Защо питате за последните три месеца?
- На 31 декември някой е кандидатствал за стокови кредити в различни магазини из София с вашите лични данни. Както виждате подменили са само снимката. За един ден са закупили скъпи стоки на стойност повече от 50 000 лева. Никой нищо не е заподозрял, нямало е време да проверяват обстойно документа, защото е станало точно в пиковото новогодишно пазаруване, когато магазините са препълнени с клиенти. Изработката е доста добра. Най-добрата, която съм виждал. Отнело им е поне две седмици да я направят.
- Искате да знаете кой има достъп до личните ми данни освен мен?
Инспекторът кимна без да каже и дума.
- Да видим. Банките ДСК, КредитБанк и ЦКБ, където имам сметки и влогове; компанията, в която работя също има копие на личната ми карта; същото важи за Глобул, където имам телефонна сметка; посолствата на САЩ и Австралия също са получавали копие на личната ми карта, тъй като съм кандидатствал там за виза, когато ме пращаха на няколко пъти в командировка. Имате хиляди потенциални заподозрени, инспекторе. Търсите игла в купа сено.
- Затова искам да знам дали наскоро сте си давали данните на някого. Губили ли сте си личната карта? Някой да я е проверявал?
- До колкото помня, не.
- Никак не ми помагате, г-н Горановски.
- Съжалявам, инспекторе, казах ви това, което знам.
Инспектор Маринов не отговори. Стоя замислен около две минути. След това въздъхна и бръкна в сакото си.
- Добре тогава. Ще ви покажа нещо.
Инспекторът измъкна снимка от вътрешния си джоб.
- Това е убитата жена. Намерена е в хотел “Зенит”. Имало е борба. Първо са я наръгали с ножа, донесен от Рум сървиз, след това са я задушили с възглавница, за да не крещи.
Питър гледаше снимката на мъртвата с ужас. После погледна към инспектора.
- Ама вие сериозно ли...
- Познавате ли жената?
Питър пребледня.
- Аз... – той отблъсна снимката. Беше твърде ужасно за гледане.
- Познавате ли я, г-н Горановски?
Гърлото му беше пресъхнало. Какво щяха да си помислят сега ченгетата?! Тя е мъртва, мъртва, а махмурлукът още бушуваше в главата му. Не можеше да се съсредоточи и да събере мислите си.
- Г-н Горановски, познавате ли жертвата? – повиши тон инспекторът.
- Да, - отвърна глухо Питър. После опита да прочисти гърлото си и продължи с дрезгав глас – Това е момичето от цветарския магазин.
- Знаете ли как се казва?
- Мария. Само това знам. Спомена, че е студентка. Не е от София.
- А фамилията? – инспектор Маринов беше извадил бележник и бързо си записваше.
- Не знам. Не съм я питал за фамилията.
- А от къде е?
Питър се хвана за главата. Вече не можеше да търпи това.
- Не знам, някъде от Добричко. Нямам представа. Беше много потайна.
- Потайна?
- Не казваше много за себе си! Знам, че цветята са й хоби и обича класическа музика, нищо повече! – Питър вече крещеше истерично.
- Успокойте се, г-н Горановски! Преди малко пак казахте, че не знаете нищо повече от малкото й име.
- Нима интересите й ще ви помогнат да я идентифицирате?
- Ще направим това по зъбната протеза.
- Нямаше ли лични документи с нея?
- Не, но на пода намерихме мъжки портфейл с фалшивата лична карта и около 500 лева в брой.
- Аз не нося много пари в брой. Ползвам кредитни и дебитни карти. Имам и чекова книжка за всеки случай.
Инспекторът кимна.
- Може ли да си тръгвате вече? – попита Питър.
Инспекторите станаха като по команда и си тръгнаха, последвани от сержанта. На тръгване инспектор Маринов извади визитна картичка и я подаде на Питър.
- Обадете се, ако се сетите за нещо, г-н Горановски.



Питър стоя дълго време с ръце на главата на дивана, където го оставиха полицаите на тръгване. Опитваше се да мисли, но болката в главата му беше силна и отрезвяваща. Фактът, че Мария беше мъртва си оставаше все така несмилаем, не можеше да изтръгне от паметта си образа й от снимката. Как може някой да убие такова красиво същество?!
Мина цяла вечност преди Питър да помръдне от мястото си. Стана и влезе под душа. Студената струя трябваше да го отрезви и освежи, но не успя да отмие тягостното чувство за загуба. Излезе, за да се поразходи из града, да вземе чист въздух и неусетно краката му го доведоха до цветарския магазин на Мария. Влезе вътре със свито сърце. Сякаш в него все още се таеше надеждата, че полицията е сбъркала и Мария ще се усмихне отново мило през щанда. Само, че я нямаше. Вместо нея на щанда беше собственичката. Питър се приближи.
- Извинете, търся Мария.
- Не е тук днес. Чаках я, но така и не се появи.
- А знаете ли къде е?
- Откъде да знам?!
- Знаете ли адреса й? Откъде е? Къде живее? С кого се среща?
- За какво ви е всичко това?
- Трябва да я намеря, за да й кажа нещо много важно.
- Мисля, че имам адреса й някъде тук. Ето го, живее в Студентски град.
- По-точно?
- О, кой сте, та да ви давам такава информация!
- Просто познат.
- Това не ми е достатъчно.
- Идвах, често тук. Но едва днес осъзнах, че всъщност я обичам. Моля ви, трябва да говоря с нея!
Собственичката явно се смили, защото му даде адреса й. Узна от нея дори, че е родом от Провадия. Разбра, че не е бил единственият й поклонник. Имало и някакъв друг мъж, който я посещавал. Чакал я понякога след работа и отивали да се разхождат. Казвала, че работи като сервитьор в бар Марсилия.
Питър беше поразен от наученото. Излизаше, че Мария го е разигравала. Държала се е учтиво, но на разстояние, за да го разкара преди другият да се появи. Когато се прибра у дома се обади на инспектор Маринов и му разказа какво е научил.
- Инспекторе, моля ви, като разберете нещо ми се обадете. Искам да знам кой го е направил.
- Добре, ще се отбием при вас, ако научим нещо.
Два дена по-късно инспекторите го чакаха пред дома му. Връщаше се по-рано от обикновено, защото вече нямаше къде да се отбива след работа.
- Какво става? – попита Питър.
- Нека да влезем в къщата.
Влязоха, настаниха се и настъпи сконфузено мълчание. Нервите на Питър бяха опънати до крайност. Искаше да чуе новините по-скоро, но и го беше страх от това, което предстоеше да му кажат. Беше мислил през цялото време за всичко случило се. През ума му бяха минали най-различни теории, най-ужасната от които, че Мария е била замесена в измамата.
- Е? – попита той най-сетне, нарушавайки напрегнатата тишина.
- Разрешихме случая. – каза кратко инспектор Маринов. Но не продължи. Вместо него заговори инспектор Дуралова.
- Говорихме със собственичката на цветарския магазин. По нейното описание намерихме сервитьора от бар Марсилия. Казва се Момчил Лотов. Оказа се, че имал познат в КредитБанк. Костадин Миронов. Работел като охрана там. Той пък бил приятел с една от касиерките. Опознали се, срещали се често и естествено коментирали работата. Постепенно им хрумнала идеята, че могат лесно да си набележат по-богати клиенти на банката и да използват личните им данни, за да изработят фалшиви кредитни карти и да теглят от сметките им незабелязано. Схемата обаче се оказала твърде сложна. Трябвало да замесят още някой от банката, а това било рисковано. Миронов обаче подметнал случайно на Лотов на една запивка. Отначало се уплашил, че се издал, но Лотов предложил по-лесен вариант. Да използват копията от личните им карти, за да използват данните от тях за създаването на фалшиви карти и да теглят кредити от името на тези хора. Оказало се, че Лотов познава човек, който може да изработи личните карти. Било по-безопасно. Нямало нужда да казват подробности на човека откъде са намерили данните. И така се заформил планът.
- Лотов имал приятелка – продължи инспектор Маринов. – Мария. Не я посветил в новия си бизнес. Мария нищо не знаела до онази нощ в хотела. Погледнала случайно в портфейла му и видяла личната карта. Поискала обяснение за това, скарали се. Притеснил се за цялата история. Лотов се заключил в банята и се обадил на Миронов.
- Когато Миронов разбрал какво е допуснал Лотов, - инспектор Дуралова прекъсна партньора си. – се ядосал много. Разбрал къде се намира и хукнал към хотела. Нахлул в стаята и намерил Мария на леглото. Момичето си изплаквало очите. Мярнал ножа от количката за рум сервиз и я наръгал преди тя да разбере какво става. Мария се разпищяла от болка и той и запушил устата с първото, което намерил под ръка – възглавницата. Портфейла изпаднал под леглото и не го видели. Просто избягали от стаята, надявайки се да избягат и от стореното.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=202027#202027






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 3476 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (16) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.