Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Творчество

Автор: Александър Арсов, сряда, 10 октомври 2007.
Публикувано в Статии :: Творчество

Беше един от онези дъждовни дни, в които слънцето едва успява да си открадне няколко часа сред стената от облаци. В тях обаче прежуря безмилостно. Отегчен от дългата дъждвна седмица и премръзнал от излъчващите студ панелни стени реших да изляза на балкона. Седнах на един стол, вдигнах си краката на друг, взех в ръка “Каталина” от Съмърсет Моъм и се пренесох в Испания от края на XVI и началото на XVII в. А слънцето печеше... След известно време ми стана горещо. Съблякох се, като в някакъв странен изблик на приличие оставих слиповете на себе си. Захвърлих книгата. Нахлупих сламената шапка и си налях чаша студена кока кола. Излегнах се на двата стола и се отпуснах под жарките лъчи. От колоните в стаята ми се носеха хипарските мелодии на Creedence Clearwater Revival, които осезаемо

Автор: Черно слънце, събота, 06 октомври 2007.
Публикувано в Статии :: Творчество

Най-гибелните битки водим със себе си – сподели Мармаис с реката, извиваща гърбици в праговете пред него. Рече го на снега, женствено заоблящ извивките на неравната поляна, и на изящно носещите се във въздуха снежинки, меко докосващи потрепващите му от напрежение рамене. Пред погледа му млади елхи се полюшваха под ласките на едва доловимия ветрец и с гъвкави потрепвания на тънките си клони отмятаха от себе си белите шалове на сипещия се сняг – зелени момичета, събличащи с внезапни въздишки белоснежните си рокли... - Стига!- изстена мъжът и възклицанието му се понесе из майчински затворените в шепи стени на планинската клисура, запулсира в тясното пространство и се сля с въздишките на отърсващите се от прегръдката на снега елхи. Той падна на колене и притисна юмруци към

Автор: Милена Русчуклиева, понеделник, 01 октомври 2007.
Публикувано в Статии :: Творчество

В тронната зала на Замъка-с-кулата-с-ветропоказателя-във-формата-на-санбернарско-куче-отгоре в столицата на Великото от Седемнайсетте кралства1 влетя един пратеник и задъхано извика: - Милейди! Войските на Господаря на Смъртта са... - Какво има? - попита Владетелката Ардиен без дори да си свали краката от подлакътника на трона. - И колко пъти съм ти казвала да не ме наричаш милейди! - Добре, о... - пратеникът извади неколкократно сгънато листче от джоба си и зачете с леко запъване - О, най-велика от великите, най-прекрасна сред прекрасните, светлина в беззвездната нощ, слънце... - Ясно, схванах идеята, няма нужда да се подмазваш... - прекъсна го Владетелката, след като напъха една палачинка в устата си. - Кажи какво толкова е станало сега. - Как какво, бе? - за момент забрави

Автор: Т. Христов, сряда, 26 септември 2007.
Публикувано в Статии :: Творчество

Изви се край село хоро голямо, излезе и Радка – малка пиратка – да се похвали с новата си гиздава премяна. Най-личната мома в селото беше Радка, а и беше щерка на Пират Митьо – страшилище за всички околни рекички, езерца и поточета. Приближи се към Радка селският идиот и несретник Найден – така го бяха кръстили, защото овчари го бяха намерили край купа сено току до гората. – М-м-м-много си х-х-х-хубава, ма, Радо! – заекна Найден, а момата закачливо го стрелна с очи и срамежливо заусуква един немирен кичур коса, който се виеше край белоснежното й лице. – Много та любя, Радке, що не ми пристанеш? – продължи да настоява Найден, а в иначе плашливия му поглед се разгоря опасен пламък. Радка дяволито се усмихна, но изведнъж стреснато прикри устата си с ръка и се сви. Облак затули слънцето,

Автор: Черно слънце, понеделник, 24 септември 2007.
Публикувано в Статии :: Творчество

Да се родиш в съня си е първото и последното, то е щастие и копнеж, порив за лудост – отново и отново да вкусваш живота с върха на небцето. Светът е кладенец в пустинята, чакал сянката ти да падне върху него. Небето е сълзи – плакало ги е хиляди нощи за тебе, за твоите питащи очи без зеници. Реките са мъртви – положили са своите устия в сърцето на пустинята, все търсейки с шепот спящото ти под скалите сърце. Вкаменени са горите – превърнали са се в замръзнали черни пламъци, избликнали от забравените следи на древните ти стъпки! Ала не плачете Тъмни Планини, че ето буден, завърнах се при вас. Буден съм, аз – Сиснерос – и със стъпки на малко момченце изкачвам четирите хиляди стъпала от дъното на моята бърлога и ето, пресичам всички незрими паяжини от заклинания и защити,

Автор: Любен Загорчев - LifeJoker, понеделник, 10 септември 2007.
Публикувано в Статии :: Творчество

Вонтус Марим, виден представител на кастата на търговците в Град на три острова допиваше с неудоволствие поредната чаша блудкаво водораслово вино в една от няколкото кръчми в търговските отделения на града. Подчертано нервен в ранния следобед на топлия летен ден, той с припряно движение повика прислужника, “пришълец”, както личеше по липсващите долни зъби, вероятно от южните земи на континента и му поръча още една чаша, същевременно кимайки въпросително към близкия пристан. - Мисля, че вече го натовариха, Ваша милост. Би трябвало всеки момент търговците да се разпръснат из околността за кратка отмора преди отпътуването. - Проклет да е! – промълви по-скоро на себе си Вонтус – Ще ми докара само главоболия. Не след дълго високият мъж, богато облечен търгаш от източното крайбрежие прекрачи

Автор: Любен Загорчев - LifeJoker, сряда, 05 септември 2007.
Публикувано в Статии :: Творчество

Селцето Шато дьо Меру бавно потъваше в пазвите на падащия мрак. Наглед обикновено, като всяко едно провинциално селце в Нормандия, с открояващ се господарски замък върху близкия хълм, но макар случайния пътник да не би забелязал нещо странно от пръв поглед, то трескавата дейност по залостване на вратите нарушаваше покоя на настъпващата нощ. В пълно мълчание прибиращите се от полето работници бързаха да се вмъкнат в скромните си къщи, да затворят капаците на прозорците и да коленичат пред скромните домашни олтари, редейки молитви пред образа на Светата Дева, нерядко образ, надраскан с въглен върху глинените стени. Случваше се някоя отчаяна майка да издирва закъснялото си дете, обикаляйки улиците в забързан, но все така безшумен ход, или пък някоя бабичка да реди тихи клетви по адрес на

Автор: Любен Загорчев - LifeJoker, неделя, 19 август 2007.
Публикувано в Статии :: Творчество

Рисът се придвижваше внимателно, с елегантна походка, като умело избягваше опасните храсти и прескачаше бодливите пипала. Не веднъж беше идвал в тази жива гора, почивайки си в безопасните й предели, недостъпни за едрите хищници. Дори веднъж една огромна мечка неблагоразумно го беше проследила и дългата й агония в прегръдката на отровните пипала го беше забавлявала в продължение на часове. Твърде глупаво от нейна страна, наистина. Навеждайки се под провесена като бесило лиана, рисът продължи да навлиза все по-навътре и по-навътре, докато не зърна царицата. Щеше да е трудно да продължи незабелязан, затова игриво подплаши колония дървесни прилепи и погледа как се разлитат, взирайки се недоволни в него. Едва в този момент гората забеляза присъствието на натрапника и зашумоли гневно, свивайки

Автор: Ивайло Петров Иванов, петък, 03 август 2007.
Публикувано в Статии :: Творчество

Горещ следобед. Едно малко по чистичко място в тоя голям и мръсен град, съответно – задръстено с хора. И кучета, разбира се. Абе какво да ви говоря за обстановката. Има я във всеки квартален парк. Да срещнеш на такова място познат човек не е чак толкова невероятно. -Я виж ти! Обзавел си се? -Да... – отвърна Васето. – Кефи. -Не можа ли да си намериш нещо по така. Някое лаби, овчарче... Това, честно, ми прилича на обикновено помиярче. И каишка с надпис си му сложил. Как въобще ти остава време за това? Васето е заклет геймър. Да го видиш просто така в парка е по-странно от слънчево затъмнение. Явно се е сдухал, нещо... -Проблеми с нашите, сещаш ли се... Компютъра... щял да ми изпие мозъка! По-скоро не им се дава пари за една проста Х300... Ама... Кво`а ти кажа, пич... -И си взе

Автор: Никола Райков, сряда, 01 август 2007.
Публикувано в Статии :: Творчество

0.1 Обляга се назад, притиска очи с два пръста, докато хидравличния стол поема тялото й, после пак се заглежда в своя широкоформатен плазмен монитор, който се свързва безжично с малко поостарял Hextium II. Усеща леко главоболие и слаби болки в стомаха, които от време на време се усилват, писнало й е от работата, офиса, бюрото, електрическото кошче за боклук, е-хартиените листи формат А4, колегите, компютъра, и шефа – ненавижда цялото еднообразие. Видеофонът до нея изписуква. Отклонява поглед от ефектно уголемяващ се триизмерен файл на екрана и с досада прочита, дигитално изписания личен код на шефа. Натиска копчето. Състарената, поизсъхнала и впита физиономия на изпълнителния директор, изплува на тъмното екранче, веднага след синия екран с фирменото лого. Приветствена музика с


Страница: « : : 3 4 5 6 [7] 8 9 10 11 : : »


Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.